Ледена кралица

            Зима е.Привечер.Навън е почти тъмно, а снегът, падащ на огромни парцали, кара картината да изглежда безцветна… като от черно-бял филм от седемдесетте години на миналия век.Улиците са необичайно пусти, а снежинките отразяват и пречупват светлината от току-що запалените улични фенери.

            Вървя сама по безлюдна алея,оградена с голи дървета от двете страни.Снегът се провира през клоните им.Гледката ми харесва, затова пъхам ръка в джоба на дългото си бяло палто, изваждам компактния си фотоапарат и я заснемам.Но когато поглеждам запечатаната снимка, от нея не струи нищо друго, освен празнота – сива, пуста градска картина.

            Крача през снега без посока, а ледените парченца се блъскат в лицето ми, не позволявайки ми да виждам на повече от метър пред себе си.Ясно виждам единствено дъха си, излизащ от устата ми като дим.Студено е, но аз не чувствам студ.Дали е защото аз самата съм станала точно толкова студена, колкото и времето?Правя стъпка след стъпка, но не отивам на никъде.Не мисля за нищо и нищо не чувствам – умът ми е празен, душата ми е пуста.Не виждам нищо и не изпитвам нужда да виждам.Обзел ме е мрак, студенина, безразличие, апатия.Просто правя крачки, а шумът от токчетата ми отеква от жилищните блокове наоколо, разрушавайки мъртвата тишина.

            Не чувствам.Не мога.Къде отиде лъчезарното момиче, живеещо в мен?Вече не се смея.Вече дори не плача.Не ми е весело, не ми е и тъжно.Просто не мога да усетя нищо…

            Навлизам в друга улица с жилищни кооперации.Множеството светещи прозорци я карат да изглежда светла и жива.Жива…за разлика от мъртвата ми душа.

            Изведнъж детски гласчета се разнасят от прозореца, под който в момента минавам.Две малки момченца са подали главички през него и се радват на натрупалия сняг.Изведнъж чувам едното да казва на другото:

            - Хей, виж!Това е Ледената кралица, от онази приказка!

Оглеждам се, но наоколо няма никой друг.Внезапно осъзнавам, че те говорят за мен!Приказката на Андерсен, която четях като малка, започва да звучи в главата ми. Ледената кралица бе злата жена, хранеща се от нещастието, студенината, безчувствието.Тя беше тази, която срина любовта между малките Кай и Герда, пробождайки сърцето на Кай с парченце от магическото огледало на дявола, преобразяващо красотата в уродливост.То имаше свойството, веднъж попаднало в сърцето, да го превръща в късче лед.Всъщност дори самата Ледена кралица бе изградена от лед и парченца счупено огледало…

Минавам покрай витрината на затворен магазин и неволно поглеждам натам.Но това,което периферното ми зрение улавя, ме сепва – моето собствено отражение в нея.Устните ми, покрити с кърваво червило, някога разлети в мила усмивка, сега са свити безразлично.Очите ми, преди така бодро зелени, излъчващи щастие и топлина, сега са станали стъклено сини, чак прозрачни, и в тях няма нищо, освен студ.Снегът е покрил русите ми коси с корона от малки снежинки - величествена награда за тъмнината в душата ми.По ирония на съдбата дори палтото ми е бяло. Какво съм аз? Красиво-грозна картина, напомняща злите изкусителки от приказките…

А дали пък и в моето сърце не бе попаднало късче от онова дяволско огледало? Дали именно то не бе вледенило съществуването ми? Дали точно то не бе това, което ме е превърнало в празна обвивка, в Ледената кралица от приказката…