Светът "На изток от Запада" - истинското лице на България

Няма нищо по-мило и трогателно за всеки човек от това да усети родината, когато е далеч от нея. В последно време все по-малко неща ми напомнят България и все-повече чувствам липсата ѝ. Преди месец попадна в ръцете ми шедьовърът „На изток от запада“ на Мирослав Пенков и ми върна за няколко кратки мига усещането, че съм у дома.

8 кратки разказа. 8 истории, 230 страници – толкова са били нужни на Пенков, за да нарисува една завършена картина на България във времена на преходи между истории, духовно израстване, ценностен спад и всеобща обърканост. Хората в „На изток от запада“ са разпознаваеми с начина си на мислене, с вътрешните си противоречия и колебания, с чувствата и емоциите си. Всеки се е самоидентифицирал с някого, всеки се е намерил някъде из книгата. И най-важното – всеки се е смял. И всеки го е боляло. Не познавам българин, когото тези 8 разказа да не са впечатлили.

Дали ще става въпрос за политически спорове между дядо и внук, дали за човешки трепети като любови и тревоги – в „На изток от запада“ има за всеки по нещо. Поне веднъж, докато четете книгата, ще си кажете, че „това е прекалено“ или „не съвсем наред“, но тази гротескова визия ще се елиминира от други моменти, в които се разпознавате и които неоспоримо се вписват в картината – и то толкова добре, че да имате чувството, че няма друг възможен развой на събитията, освен написания от Мирослав Пенков.

Двама старци в старчески дом, комити, любови - осъществени и неосъществени, разпаднали се бракове, потопена църква в река, разделяща едно село на българска и сръбска част, момиче с недъзи, префърцунена българка, женена за чужденец, любопитна японка, пропаднал вундеркинд, дядо-комунист и самоуверен внук, гологлава туркиня-гайдарка и още, и още – такива са героите на шедьоврите в „На изток от запада“. Опознавайки всеки от тях, ние опознаваме родината, многото страни на българското и себе си.

В „Македониjа“ виждаме как двама стари отново могат да се почувстват млади, разчувствани от писма на 60 години. 71-годишен мъж, живеещ с жена си в старчески дом, намира писмата ѝ от предишен любовник, загинал във войната за освобождението на Македония. Докато бракът на дъщеря им се разпада, те прочитат заедно тази история за героизъм (или не съвсем), за народни идеали и за една загинала любов.

„На изток от запада“ е моят личен фаворит и очевидно не само моят, след като е именувал цялата книга. Село е разделено на сръбска и българска част от реката, минаваща през него, а веднъж на пет години се провежда събор, на който селяните, останали в българската част, се учат да бъдат европейци, а българите в сръбско си припомнят и запазват българските традиции. Една любов между двама млади от двете страни на реката ги среща при потънала църква в средата ѝ, и тази среща дава началото на сляпо преследване на мечти, продължило 30 години.

В „Как купихме Ленин“ внук-емигрант купува тялото на комунистическия водач от Ebay за подарък на дядо си, върл комунист. Убедена съм, че всеки емигрант ще се намери в лицето на разказвача. Чувството, че не принадлежиш на страна, в която си принуден да живееш, да спазваш всичките ѝ традиции и обичаи и да се правиш, че се чувстваш добре – „в името на едно по-добро бъдеще“ – непременно е познато на тези от нас, които са избрали да напуснат родината. Разтърси ме, разплака ме и засили неимоверно носталгията към България.

„Писмото“ е история на момиче, изоставено от родителите си, научено да краде. Съседката ѝ, чийто съпруг е британец, е влиятелна персона във формирането на личността ѝ, а психично болната ѝ сестра – грижа, която се чувства длъжна да поеме. Но колко далеч стига човек със счупени идеали по европейски пример? До едно писмо до изоставилия я баща… и до разпад.

„Снимка с Юки“ е още по-тежка история – българин се прибира в дома си с жена си-японка за процедура по ин витро зачеване. Любопитната Юки иска да види истински циганчета и запечатва всички прелести на българското село в камерата си, докато една трагедия не преобръща живота ѝ напълно.

„Крадци на кръстове“ разказва за пропаднал вундеркинд в разгара на протестите през 1997-ма. Разказът е центриран около размитото по онова време (а и днес) понятие за морал, и очевидно е имал своята аудитория, но при мен, макар и да е отлично написан, с дързък език и без спестяване на истината, не постигна същия свиващ сърцето ефект като останалите.

„Нощният хоризонт“ – историята на една туркиня с мъжко име и мечта да бъде майстор в производството на гайди. Засяга се проблемът за смяната на имената на българите от турски произход, видяна през очите на момиче с тежка съдба. Много силен разказ.

„Девширме“ е покъртителен финал. Две истории текат паралелно -  днешни дни в Щатите и България по време на робство. Един баща разказва на дъщеря си приказка за родина и семейство и миналото прелива в настояще, спомените са отражение на действителността и неразрушимостта на кръвната връзка изпъква пред всичко останало.

Смели, угнетяващи и омагьосващи разкази, оставащи след себе си вкус на България и жажда за още. И не се чудете, че след като сте прочели книгата, сърцето ви боли – такива са хората, живеещи на изток от Запада.