Стивън Кинг, "Сиянието" - истинското лице на страха

Причината да прочета "Сиянието" бе, че се сдобих с "Доктор Сън" две седмици преди официалната премиера на книгата. Служебно. До тогава единствения роман на Стивън Кинг, който бях чела, бе "Капан за сънища" и бях искрено разочарована, дори се питах на какво се основава огромният интерес към автора. Аз съм от хората, които бързо си вадят крайни заключения и признавам, че бях доста разколебана дали да му дам още един шанс. Тоест два - прецених (погрешно), че за да разбера "Доктор Сън", трябва да мина през "Сиянието". Още съм благодарна за тази своя грешна преценка. Мои приятели и познати, чието мнение ценя, сложиха край на дилемата, казвайки, че "Сияние" е задължително четиво и въз основа на техните препоръки си купих книгата. Изключително правилен ход от моя страна - преживях няколко нощи на кошмари и прогресивно засилващо се чувство за ужас. Запознах се с хорър жанра в най-добрата му форма.

Независимо от това на колко години сте, когато четете тази книга, страхът ви съпътства през цялото време. Онзи страх, който познавате от детството си, когато за пръв път спите сами в стаята си на изгасена лампа. Кошмарите на едно дете, обременено със своята необикновеност, ще станат ваши, докато сте между кориците на "Сиянието", че и дълго след това. Твърде реални, че да можете да им се противопоставите.

Не стига това, ами преживявате и историята на баща-алкохолик, неуспешен писател, търсещ вдъхновение, бягащ от пороците си, вкопчен в единствената отдала му се възможност след грандиозно падение - да поддържа хотел. През зимата. Високо в планината. Далеч от всички останали хора. Е, освен от жена си и детето си. За добро... или не съвсем.

Напрегнатата ситуация в хотела "Overlook", в която сте се замесили, четейки книгата, започва да придобива други, още по-злокобни измерения, когато разбирате, че не сте сами. Духовете на хотела и тези на гузната съвест на Джак заемат главната роля. Дани е просто дете, имащо нещастието да вижда по-добре от всички останали какво се случва в главата на баща му. И не само. Хотелът оживява. Сиянието на Дани го храни и му вдъхва нови сили. The Overlook Hotel е готов за борба на живот и смърт.

Следват моменти на страх и ужас, пренаписване на дефинициите за нормално и приемливо, за реално и нереално. Следва гениалното перо на истинския Стивън Кинг, което ще разбуни духовете и на най-рационалните и ще ги накара да се оглеждат плахо в коридора на път към банята нощем. Иначе казано - дефиницията на Ужас.

Със "Сиянието" разбрах, че Кинг не случайно си е спечелил славата на крал на хорър жанра. Разбрах и че когато си толкова добър в нещо, че никой не се усъмнява в твоя талант, можеш да си позволиш да кривнеш от пътя на вдъхновението и да започнеш да пишеш за слава и средства. Жалко, че този вариант е прекалено примамлив и за най-гениалните творци и са толкова малко тези, които успяват да му се противопоставят. Видяла тази страна на Стивън Кинг, продължавам да чета творбите му в търсене на онова, което ме накара да погълна "Сиянието" с треперещи ръце и засели в мен трайно чувство на удовлетворение от прочетеното.

"Планетата Земя е тъжно-синя" - триптих на Кристина Митева

"Planet earth is blue. 

And there's nothing I can do."

Запознах се с Кристина, когато се включих в проекта ѝ "Един от нас споделя". Веднага прозрях в нейно лице една чувствителна и романтична душа. Малко по-късно с изненада научих, че първата ѝ книга е в процес на издаване. Приех тази информация с искрено любопитство и с интерес я очаквах. И когато най-после излезе, изгълтах на един дъх трите разказа в "Планетата Земя е тъжно-синя".

Или по-скоро приказки. Кристина пише с голяма доза романтика, която напомня чувството, познато от четенето на детски притчи. Само че, дори пропити с известна доза сюрреализъм, приказките на Кристина са огледало на всекиму познатата реалност. Нежни до болка, навяващи смесени чувства между радост и така, тези три истории са особено подходящи за четене вечер, на лунна светлина. Гарантират красиви сънища, в които ще се сблъскате с реалното, нереалното и вярата в Хората.

Сякаш в "Планетата Земя е тъжно-синя" Кристина наистина е искала да обхване цялата планета. Умело си борави с ретроспекции, разказване от различни перспективи и подробни описания. Книгата провокира към размисъл, учи на морални ценности, но в същото време се чете леко, бързо и смилаемо. Информацията е поднесена по един много приятен начин, на разбираем за всички възрасти език, което прави книгата пригодима за всякаква аудитория. Ако ви се чете доза нежност, то тази книга е точно за вас - без значение дали сте на 3 или на 73 години!

Трите творби заедно, между две корици, предизвикват силен ефект върху по-чувствителните сред нас. Първият разказ - "Феникс" - поставя въпроса: колко можем да понесем от света, без да се пречупим, без да се налага да изгорим, за да се преродим? За колко радост и за колко мъка е достатъчен един живот? И от какво се ражда Животът? Разбира се, от Любов. Пък дори да е невъзможна. А готови ли сме на всичко? Искреност, болка, очарование и красота, много красота.

Вторият, дал заглавието на книгата, пък е огледало на необятната ни планета, погледната "отгоре" - не от Бог или някаква висша сила, а от един "обикновен" човек, като мен и вас, със своите болки, мотиви и лична трагедия. "Планетата Земя е тъжно-синя" е разказ за човешката мощ, стоицизъм и несломим дух, който се крие във всеки от нас. И чрез тази тъжно-синя история Кристина ни предизвиква да го открием в себе си.

"Музиката на Живота", последната приказка от триптиха, поглежда отвъд думите и право в душите. Най-нежните, чувствителни и уязвими човешки създания са творците. Те често не намират думи да изразят своите състояния, но дори и да не казват много, и те имат своя начин да говорят. А чрез Музиката може да бъде разказано толкова много - в една песен може да се крие цял поток от чувства, от състояния, дори историята на цял един Живот. Чрез Музиката двама братя, Алфа и Омега вълкът на едно привикнало с тишината семейство, ще намерят отдавна загубения път един към друг. И ще се преоткрият.

Книгата започва с два силни предговора от Стефан Кръстев и Калин Терзийски. Заглавието ѝ е вдъхновено от цитат от песента на David Bowie "Space Oddity". Кристина умело впечатлява със своята искреност и оставя сърцата ни да се реят в един безкрай, точно както и нашата тъжно-синя планета. Вкус на магия и слънчеви лъчи съпровожда четенето от корица до корица. Една нежна изповед на един чист Човек, Майка и Жена.

Светът на Кристина има цвят на тъжно-синя романтика.

                              

Стръмният път към себе си

Много жени, че и мъже, пишат цели романи с едничката цел да разберат, обяснят, разшифроват и оголят женствеността. Какво се случва в главата на жените, в техните мисли, сърца и тела е мистерия, която вълнува живо не само мъжкия, но и женския пол. И докато по-големият процент от мъжете разчита на онлайн статии, споделяне помежду си и най-вече – на собствения си опит, дамите, търсещи себе си прекарват часове, дни и месеци в четене на Елиф Шафак, Пауло Коелю, Никълъс Спаркс и дори Е. Л. Джеймс с нейните 50... нюанса сиво?

Но всички тези автори пропускат да отбележат в творбите си, че женската същност е многопластова. Докато гледаме жените (или в частност - себе си) само от една перспектива, ние не можем да ги (се) опознаем и разберем напълно. Докато се опитваме да дефинираме един пласт на женствеността, пропускаме други хиляда. И бързо губим пътя към вътрешното си Аз.

А самоопознаването не е нищо повече от едно Пътуване към себе си, един себеанализ, обхващащ всичко от трепетите до слабостите ни (защото колкото и да ни се иска да сме постоянно силни, ние, жените, често преживяваме своите слабости), аутопсия на мислите и преживяванията ни - от най-повърхностните до най-дълбоките. И докато сме се впуснали в търсене на своята "вътрешна сила", или пък "женственост", или "сексуалност", ние изгубваме нишката на собственото си съществуване. Защото да си жена не означава да подреждаш себе си в категория. Да си жена означава да се справяш умело с хилядите личности в теб самата.

Прочетох "Пътуване към себе си" в момент, в който пътуването, което бях предприела беше в посока, твърде противоположна на вътрешната ми. В агония гледах през прозорците на превозното средство, което ме одвеждаше далече от всичко, което държеше сърцето ми в онзи момент. Очите ми бяха пълни със сълзи и размазваха думите, но и без да ги виждам ясно, ги запечатвах в сърцето си с кървав шрифт...

"Чак сега забелязах, че седя с лице към посоката на движението. Страшен изглежда светът, когато с лице си към една посока, а с мисъл и сърце - в съвсем противоположна. Сенки, бои, аромати, вятър летят срещу тебе с отворени обятия, а ти се отдръпваш от тях. Едва ли има по-непоносимо от това вътрешната ти посока на движение да не съвпада с външната. Светът отвън се втурва към тебе с дървета, пътни указатели, погледи и пространства, а ти се стъписваш пред тях като пред стена. Колкото по-бързо той е устремен към тебе, толкова по-рязко ти се отклоняваш от срещата с него, която те заплашва със сблъскване. Физически летиш напред, а мислено се отскубваш от себе си и се връщаш назад към мястото, от което се отдалечаваш. Това, което иде насреща ти, минава през тебе като през пусто пространство. А онова, което е останало зад тебе, те пронизва и изпълва целия."

И дори не управлявах сама посоката си!

"Страшно е това пътническо седалище. Пътят е безкрайност. Мислите - пуснати на свобода без никаква спирачка. Завоят е внезапно нахлул спомен. Стръмнината - някакъв повишен копнеж. На всеки километър - сблъскване с ненадейно изникнали образи, с неосъществени мечти, с непоправими грешки, със собствена вина. Разминаване със себе си. Далечината е някаква мамеща, непостижима цел в живота ти. Сам летиш през времето и пространството. Напрягаш се да извиеш своята участ натам, накъдето искаш. Но в това пътешествие през миналото и бъдещето рефлекси не помагат. Пред теб е неизвестността. Зад теб е непоправимото....
Накрая слизаш много по-изтощен от шофьора, макар че нищо не си вършил. И докъде си стигнал? И дали не си катастрофирал?"

Когато пътуваш в посока, обратна на вътрешната си, в главата ти постоянно се разиграват случки, разговори и събития от миналото ти. Като на кинолента гледаш всичко онова, в което се е вкопчила енергията ти и желанието ти за живот. Времето вече не тече праволинейно, а те разбърква в произволни моменти от филма на живота ти, кара те да ги гледаш отново и отново, да откриваш нови детайли във всяка сцена, да забелязваш нови нотки на гласа си, нови страни и гледни точки, от чиято перспектива може да се анализира ситуацията ти. И стигaш до нови изводи всеки път...

"Споменът е по-богато изживяване от самото преживяване. Той е абстрахиран от дреболиите, от обсадата на материалните спънки. В него остава същественото. Дори онова, което не сме забелязали в мига, кристализира в спомена. Какво друго освен паметта може да бъде свидетелство за стойността на нашия живот, на нашето собствено време? Мерилото за силата на изживяването е интензивността на спомена. Емоционалната памет е безсмъртието на миговете. Дори споменът става по-богат с чувство, разширен с нови нюанси на чувството. И това показва, че красивият миг не потъва в небитието, а расте, разклонява се като овощно дърво във времето. Един мирис може да извика цяла галактика от далечни трепети. Това е подвижният отпечатък на времето в нас. Само при любовта времето може да тече и обратно - в две посоки. Емоционалният спомен е връщането на невъзвратимите мигове. В трепета на спомена аз осъществявам невъзможното: обръщането на времето в обратна посока. Нека ме боли от спомена! Това е прераждането на времето в мене! Който има спомени, той не е живял напразно. А човечеството дължи себе си на своите спомени."

Повече от година се борих с желанието си да пиша за тази книга, защото това, което преживях с нея в ръцете ми не подлежи на описание. Мнението ми за Блага Димитрова съм заявявала и преди в този блог - за мен тя е психолог. Но в "Пътуване към себе си" тя се показа като много повече - като духовен водач, като чисто и ясно огледало, през което, четейки, аз виждах себе си, откривах неподозирани пластове на своята същност и все по-ясно разбирах смисъла - на пътуването си, на съдбата си, на себе си. И това в комбинация с ненадминати художествени умения от нейна страна. Блага Димитрова е впечатлителна и като жена, и като автор. А книгата е едно сладостно приключение за всички жени, които имат смелостта да надникнат в душата си, отвъд перфекционизма и стремежа за ненадминатост. Приключение, наситено с истории, лирически отклонения и усещане за Жена.

Ако ви стиска да се затворите между кориците  на "Пътуване към себе си", ще се сблъскате с едно 20-годишно момиче, което бяга от миналото си и гради бъдещето си. А междувременно в настоящето ѝ я чакат изпитания, имащи за цел да премерят честта ѝ, личността ѝ, любовта ѝ... Ще се запознаете с шефа на отдел "Кадри", с бригадира бай Крум, с младия архитект Влад Радев и най-добрия му приятел Лазо, с напористата журналистка Димана... и с Райна, обърканото момиче, което взема решението да стане Жена. И ще научите няколко истини за Живота. За моментите, в които ни боли, че не могат да надникнат по-дълбоко в нас. За мислите ни на заспиване и на събуждане и за причините зад тях. За любовта и съперничеството през погледа на жените. За нашата пресметливост, ирационалноост, податливост, неустойчивост, сила, слабост, вдъхновение, способност да ценим красивото, да се измъкваме от неловки ситуации с учтивост, да се затваряме в себе си, да премълчаваме, да признаваме, да се усмихваме, когато ни боли и да плачем от щастие...

"Mракът пред мене бе кух. Бялата риза се бе стопила като топка сняг, запратена нейде кой знае къде. Имаше ли смисъл да му нося чертежите? Пък и защо ли не го отстраня от мислите си, както всичко, което не влиза в плана ми? Яд ме бе че той сигурно сега си въобразяваше, че аз мисля за него. А пък той не познаваше навика ми да мисля за всяко нещо откъм опакото..." 

"...Това е най-неблагоприятната почва, за да вирее капризното цвете на любовта: наивна откровеност, смешна сериозност, престараване. Любовта се оглежда върху изплъзващия се терен на небрежното и загадъчното. Игра, шега, неуловимост - тия несериозни неща разпалват страстта и я правят сериозна. Искаш ли да прогониш птичката на любовта, вземи сериозното обидчиво изражение...! 

И все пак... Какво ли разбира едно вчерашно момиче от тънката материя на страстите? С инстинкт, наследен от прабаби, то търси сигурност, вярност, опора. Какъв по-идеален мъж за добронравните прабаби от тоя недодялан откривател на бистра вода? Той от шега не разбира, а който не разбира от шега, не разбира и от любов. Но едно момиче предпочита сигурност пред риска на любовта..."

"Ревността е страх. Най-жалка разновидност на страха. Ние сигурно се раждаме вече заразени. Хиляди поколения преди нас са погълнали огромни дози от тоя атавистичен стронций. В кръвта си носим наследствената болест. Дори и без повод, симптомите на ревността възникват от само себе си. Борбата с ревността е отчаяно единоборство на сърцето със самото себе си."

И най-вече: в книгата ще открием един красив език. Магически, смел, опияняващ, дързък, честен до болка, не спестяващ нито един дефект на същността ни. Ако искате да се погледнете в огледало и да видите Перфектната Жена, то тогава "Пътуване към себе си" не е вашето огледало. В него се отразява една жена с отрязани коси, дървени обувки, изпочупени нокти и загрубели ръце. Истинската Жена, нарисувана чрез неизмеримата сила на Езика.

"Нямах нищо друго, освен движението в мене на тоя език, а чрез него получавах всичко: усещане за времето, мъдростта на вековете, светлинния трепет на любовта, загадката на бъдещето. Никой не можеше да ми го отнеме. Където и да идех, тоя език щеше да бъде с мене, в моите мисли, в моите болки, в пулсиранията на моето време. Да ме затвореха в единична килия до живот, с тоя език аз щях да разговарям смъс себе си и с вселената. И нямаше да бъда сама. Това морско вълнение на тъмни и светли гласни, на звучни и шипящи съгласни, които неспокойно мислят, кипят, зреят в мене и ме тласкат към някакво по-висше осъществяване. Тлеещо море на езика. Всички забравени, изчезнали в немота, убити, впепелени поколения говорят и оживяват в мене чрез езика. Той носи многослойни спомени за онова, което съм била, преди да се родя. И аз чрез речта си спомням за своята вечност."

Предизвиквам ви! Тръгнете на път... и намерете себе си.

Боята на Дамата

"Amant alterna Camenae."
Vergilius   

– Писател съм. – отвърна спокойно Рей на въпроса на непознатия.

– За какво пишеш? – попита младежът отсреща така, сякаш не е чул нищо различно от това, което чува всеки ден. Всъщност тонът, с който говореше, не подвеждаше – Poetry Art Café бе място, на което човек би могъл да се запознае с доволен брой писатели, поети и какви ли още не хора на изкуството – известни и безизвестни, – стига само да се задържи достатъчно дълго там. А Каспър очевидно бе използвал времето си по предназначение.

– Зависи. – каза Рей вяло, след което сниши глас и прибави: – За каквото ме вдъхнови тя…

– Любовта?! Стара история, приятелю! – надсмя се самопоканилият се на масата на Рей и надигна чашата си с гъсто червено вино.

– Музата. – отговори тихо Рей повече на себе си и се загледа в минаващите по улицата хора.

Poetry Art Café беше малко, но уютно заведение, сгушено в ъгъла на една от големите градски улици. Рядко някой случаен минувач би се спрял там за по следобедно кафе. Редовните посетители бяха артисти, търсещи вдъхновение или просто приятен събеседник за интелигентен, но необвързващ разговор. Въпреки малките си размери, заведението разполагаше със завиден интериор. Стените бяха изрисувани с абстракции в сюрреалистичен стил, малките кокетни табуретки в най-различни цветове неминуемо привличаха погледа на всеки нов посетител. В кафенето нямаше две еднакви маси, нито два еднакви стола. Разликата в дизайните обаче беше подбрана с чувство за хумор и безпогрешен усет за творчески хаос. Около малка кръгла масичка за чай биха могли да се намерят малко, пасващо ѝ столче в стил, напомнящ картинките от книжки с детски приказки, и срещу него – голям, масивен дървен люлеещ се стол, набиващ се на очи и предизвикващ вълнение у всички с това, че е „някакси не-на-място“. В кошчетата, върху използваните салфетки можеха да бъдат видени скици на портрети, строфи от недовършени стихове и дори ръчно чертани петолиния с изрисувани върху тях ноти.

 Каспър, който до момента се бе опитвал да потиска смеха си, този път се разсмя с глас.

– И каква е тая твоя муза? Не, не ми казвай – това е някоя красавица, която си видял вчера на улицата и си решил, че е любов от пръв поглед. Или някоя дълго преследвана обич, която те е оставила и сега намираш утеха само в писането. Или…

– Всъщност не съм я виждал. – отсече Рей. – Не съм я виждал, но понякога я чувствам, чувствам присъствието ѝ и тогава знам, че трябва да творя.

Каспър завъртя очи и запали цигара. Рей сбърчи нос – искаше му се събеседникът му да не пуши. Рей не само не беше пушач, но и през годините бе изградил силна непоносимост към цигарите.

– А сега защо не пишеш? – любопитството на Каспър към новия му познат нарастваше. Изгубена душа му се виждаше Рей и той трудно скриваше учудването си от необичайното му поведение.

– Не ме е посетила днес. – Рей от своя страна започваше да се дразни на неспиращите въпроси. – Знаеш ли, не ми се говори много точно сега…

– Защо? Ех, странна птица си ти! Добре де, щом няма да пишеш, и не ти се говори, нека направим нещо, което ще те отпусне! Даниела? – подвикна Каспър на преминаващата покрай тях сервитьорка. – Още две, моля! От моето – смигна ѝ, подавайки празната си чаша вино.

– Веднага! – усмихна се тя в отговор и се запъти към бара.

– Играеш ли карти? – попита Каспър, докато чакаха поръчката си.

– Коя игра?

– Която и да е, или… да си измислим наша си!

Рей погледна смръщено.

– Е, хайде де, за разнообразие! Никога не е излишно малко забавление! – Каспър извади тесте карти от джоба си и без да чака отговор, ги раздаде и се впусна да обяснява на Рей правилата на новата им игра, докато и двамата отпиваха по глътка от виното.

 Вече се бяха поунесли в играта и питиетата, когато през вратата влезе жена. Тъмноока, тъмнокоса и средна на ръст, тя бързо улови погледите на доста от мъжете в заведението. Отвърна на всички усмивки, но се запъти право към една маса. Облегна се на ръба ѝ и стресна Рей и противника му.

– Може ли да се включа? – в гласа ѝ не липсваше самоувереност, а Рей, който я беше видял да влиза с крайчеца на окото си, чак сега забеляза, че тя държи и разбърква между дългите си нокти тесте карти.

– Не знаеш правилата – отсече Каспър с пресилена грубост, но в тона му се усещаше нотка на заиграване.

– Ще се изненадаш какви неща знам. – отговори жената невъзмутимо.

– Е, не ми се иска да те разочаровам, но точно тази игра няма как да я знаеш – с този приятел тук си я измислихме преди малко. – Каспър кимна с глава към Рей. – Но разбира се, ние можем да те научим, при добро желание…

– Всъщност я знам, и освен че я знам, съм и много добра – с широка усмивка и едно движение на ръката си непознатата събори картите на Каспър от масата. – Ще играем с моите, ако не възразявате…

– Момент – обади се за пръв път Рей. – Та ти дори не знаеш каква игра играем – как можеш да твърдиш, че я знаеш? – подразни се от натрапчивото поведение на новопоявилата се. Отговор не получи, но с нескрита изненада забеляза, че тя раздава правилния брой карти – точно по 7 на човек, и при това точно по начина, по който той и Каспър бяха определили малко по-рано.  „Хм, сигурно ни е видяла как играем по-рано“ – помисли си.
 И то какви карти! Гербът им беше лъскав, зелен и изобразяваше контури на голямо зловещо око. Самите те бяха хлъзгави на пипане – допирът им напомняше мокро стъкло. Рей се чудеше как, тъй като материалът, от който бяха направени, не изглеждаше да е нещо повече от гланцирана хартия. Зелени, а не червени бяха и символите купа и каро в тестето. Купата се отличаваше с още една любопитна особеност - сърцето беше обърнато с главата надолу.

 Жената постави двойка купа на масата, едновременно с което погледна Рей право в очите. Рей се смути. Нямаше дама купа в ръката си, но беше убеден, че новодошлата не знае, че именно дамата купа е най-високата карта в играта им, следвана от двойката. Реши да даде попът купа, гледайки Каспър с надеждата той да разбере намека му и да се включи в шантажа. Във всички „традиционни“ игри коя да е карта би била по-силна от двойката… Каспър улови сигнала и с най-триумфиращата си усмивка удари асото купа в масата и протегна ръка да прибере картите. Изтръпна – леденостудената ръка на жената го спря, щом се опита да ги вземе.

– По твоите правила – напомни му тя ехидно – моята двойка не само побеждава асото ти, но и всички останали карти стоят над него. От което следва, че тази ръка е моя. А това... - с един жест тя завъртя към събеседниците си дамата купа така, че да могат да я видят - това го пазя за последния си ход.

Рей и Каспър се спогледаха учудено.

– Каспър, играл ли си тази игра преди? – попита с недоверие Рей.

– А ти разказвал ли си на друг логиката, на основа на която съчинихме правилата?

И двамата поклатиха отрицателно глави.

– Тогава ти откъде… – запита Рей, поглеждайки новата си противница, но замлъкна, виждайки, че тя вече е направила следващия си ход. Дама купа лежеше по средата на масата.
Жената си поръча абсент. Демонстрирайки бързо, че наистина непоколебимо добре разбира същността на играта, тя успя да отклони вниманието на Рей от напрегнатото следене на ходовете ѝ и да го ангажира в разговор. И в словесните двубои доказа своето преимущество. Рей, макар и писател по призвание, не успяваше да покаже пълния си потенциал в дебатите, разсейван от играта на карти, главозамаян от виното и потиснат от самоувереността на събеседницата си. Тя от своя страна изглеждаше способна да се концентрира върху няколко неща едновременно, и то еднакво добре. На няколко пъти опитите на Рей да аргументира гледната си точка оставаха безуспешни, той губеше концентрация и след около 30 минути вече се чувстваше не просто предизвикан, но и вече победен от тази жена, която упорито отказваше дори да си каже името.

– Аз ще отида да пийна нещо, и без друго съм ви излишен. – обади се игнорираният Каспър, стряскайки Рей. Двамата с тъмнооката дама се бяха ангажирали в разгорещен спор за духовното израстване.  Въпреки хапливите ѝ забележки, цялата ѝ същност излъчваше нещо особено, което го предразполагаше и той непоколебимо ѝ доверяваше тайни, които досега бе се осмелявал да споделя само с белия лист. Рей разказваше сюжета на книгата си, подразнен от факта, че непознатата приема подигравателно идеята за катарзис на главния му герой. Задачата на Рей с книгата му бе да внуши, че е възможна пълна промяна в човешкия характер. Жената тръскаше къдравите си коси, кафевите ѝ очи святкаха гневно, а зелените ѝ нокти се бяха впили в тестето карти без дори да усети, но равнодушният тон на алтовия ѝ глас по нищо не издаваше напрежение.

– Човек никога не остава един и същ прекалено задълго. – говореше Рей. – Всеки жест, който правим, всяко събитие, което ни се случва – всичко води до нови измерения на същността ни. Светът се изменя непрекъснато. Всичко е различно всеки ден. Единствената константа е промяната.
– Промяна? – извиси насмешлив глас тя. – Промяна в рамките на една личност не съществува. Хората сме като кубчета на Рубик – хаус, комбинации от цветове. В различни моменти от живота ни страните ни изглеждат различно – различни цветове вземат приоритет. Но всички винаги са там по равно. И ако приемем, че настоящето е само една страна на това кубче, то излиза, че всъщност всички сме еднакви, макар и да се държим различно.  Не, Рей, това не е промяна – нарича се преструктуриране…
Рей се замисли за няколко секунди. Почувства се отново победен. Стана му неудобно, че тя беше използвала името му, а той не можеше да използва нейното. Понечи да се защити с някакъв слаб аргумент за събитията, които са способни да ни накарат да се „преродим“ в нови цветове, но знаеше, че тя е права. И когато тя му се тросна, че няма такова нещо като духовно прераждане, той просто разгъна салфетката пред себе си, взе черна писалка и започна да пише. Кубчета на Рубик, преструктуриране, всичко по равно… Изведнъж се сепна и вдигна глава към непознатата. Загледа се дълбоко в тъмните ѝ очи – кафяви, почти черни, играещите сенки в тях напомнящи силно сутрешно кафе след безсънна нощ. Обзе го чувството, че гледайки в тези очи, дори усеща вкуса на кафето… Тя му се усмихна широко – приятна, предразполагаща, някак позната усмивка…

– Виждали сме се преди. – каза Азалия. – И друг път сме се срещали из сънищата ти.

– „Музата…“ – изсмя се иронично наблюдаващият ги от другия ъгъл на заведението Каспър, загасяйки цигарата в пепелника.

***

06:45. Валерия подскочи от звука на алармата. Изненада се, че изобщо е успяла да заспи. Чувстваше се странно, усещаше аромат на кафе, без да знае от къде идва. Протегна се и ръката ѝ се докосна до тетрадката, която стоеше винаги до леглото ѝ, за да записва в нея каквото ѝ хрумне. И тъй като често ѝ хрумваше толкова много, писането обикновено изместваше съня.
– Музата. – прочете Валерия на последната отворена страница. – Poetry Art Café беше малко, но уютно заведение, сгушено в ъгъла на една от големите градски улици. Рядко някой случаен минувач би се спрял там за по следобедно кафе…

Скочи от леглото, облече се набързо, напъха тетрадката в розовата си чанта и се запъти към добре познатия ъгъл. Всеки ден на път за университета минаваше покрай Poetry Art Cafè, но никога не беше влизала вътре. Пристигна бързо и решително отвори вратата на колоритното заведение. С влизането знаеше към коя маса да погледне. В отговор я посрещнаха чифт тъмно кафеви очи.

– Привет. – усмихна се Той широко, отпивайки от кафето. Валерия потръпна от болезнено познатия алтов тембър. – Да поиграем? – каза Той, посочвайки към тестето карти на масата. Беше подредил пред празното място срещу себе си точно седем. От гърба им я гледаха големи, мокри зелени очи…

Блага Димитрова, "Отклонение" - за женската същност и малките отклонения

„ – Слушай… Ако ти е много напечено… Ей там! Само 200-300 метра назад, вземи вдясно… Едно малко отклонение от пътя…“

Понякога най-малките отклонения се оказват точно тези, от които ти е най-трудно да се върнеш…

Блага Димитрова е Жена-ТА. Пробива погледа, нищи в душите и открива онези най-съкровени тайни в женското сърце, които никоя жена няма смелостта да изрече гласно. Психолог по призвание, писател по талант, тя не оставя никого безразличен към творбите си. Отваря очите на читателите си за всичко онова, което става в тях самите и ги обърква, тормози и владее. От „Пътуване към себе си“ през „Отклонение“ до „Лавина“ и „Лице“ авторката гради и надгражда образа на истинската Жена с всичките си трепети, копнежи, вътрешни противоречия несъгласия, борби, потиснати сълзи и откраднато щастие.

" – Колко трае младостта? - питам мислено.
– Не зная... - отвръщаш мълком. - Десет дни."

„Отклонение“ е роман за десет дни. Десет дни от живота на една жена, които са се записали със синьо мастило в дневника ѝ и със силни емоции в сърцето ѝ. Десет неизтриваеми дни.

Защото младостта са тези десет дни от живота на жената, в които тя се е опознала достатъчно, за да знае какво иска и не е пораснала достатъчно, за да му се отдаде. Десетте дни, които остават неосъществени, висящи там, някъде, в миналото. Десетте дни, към които винаги се връща с притъпена болка и безбройни „Ами ако…“. Десетте дни, през които израства. Десетте дни, след които гледа света през други очи.

Но тези десет дни са минало. Неосъществено минало, което няма да потъне в забрава, което ще е там, за да ѝ напомня за себе си, но минало. Какво се случва, когато това минало я срещне 17 години по-късно, за да обърка представите за настояще, да разклати света ѝ и да го изкара от така трудно установените релси? Какво, ако има шанса да изживее тези 10 дни наново, да превърне неосъществените копнежи в осъществени мечти и да получи отговор на всички онези „Ами ако…“? До какво може да доведе едно малко отклонение от пътя?

Един миг е достатъчен, за да събуди чувства и трепети от преди години. Но какво е този миг – шанс да бъдеш отново млад или да направиш крачка назад в живота и развитието си? Има ли бъдеще миналото?

Героинята от книгата среща след 17 години любовта си от университета. Неосъществената любов, с която са споделяли 10 дни на силна тръпка и емоции, които не са прераснали в нещо повече заради младостта си. Любовта, която толкова силно е изстрадала и оставила зад гърба си я връхлита отново, за да провери устоите на изградените ѝ ценности. И тази среща не е просто среща между двама души, а среща между две времена. Среща на героинята със самата себе си, с онова свое младо и неопитно Аз, което търси правилните отговори. „Раздялата присъстваше смътно още от първата ни среща“, ще каже Неда, и с това ще отговори на зародилото се в нея съмнение. И ще разбере след 17 години, че грешките са направени, за да я научат урок, а не за да чакат да бъдат поправени.

И все пак едно пътуване заедно позволява и на двама им да си откраднат още няколко мига от младостта. Само за да разберат, че опитът им е по-завършен, отколкото са си го представяли. Едно пътуване до София се превръща в пътуване до студентските години, наситено с разговори без думи. Мълчешком могат да си говорят само хората, които в един миг някога, някъде са споделили един с друг цялото си същество. На тях не им трябва глас и звук, за да се разбират. Хубаво е да знаеш, че едно твое Аз живее в някого такова, каквото е било в един предишен момент – недокоснато, непроменено, само изпито и запомнено до непокътнатост.

„Лекции, семинарни упражнения, занимания в университетската читалня. Достатъчно предразполагащи условия, за да се вдълбиш в сърдечните си грижи. Няма по-благоприятно време за любовна мъка от следването. Всичко съдейства за твоето хлътване. Монотонното слово на професора те обгръща в сива звукова мъгла. Напразно съзнанието ти се напряга да различи през тази мъгла определен образ или поне връзка. Скуката на пепелявите часове от студентските скамейки създава най-благосклонния климат да се развие една страст. Може би затова най-силното чувство в живота на човека се корени там, в студентските години. Ако знаеха как разлагащо действат най-сериозните лекции и върху най-сериозните студенти, моралистите биха забранили следването през тази опасна възраст.“

Неда и Боян са противоположности. Неда е историк, Боян – инженер. Боян бърза да улови бъдещето, Неда обича да се връща към миналото. Между тях има заряд. Има я тръпката, която те кара да опонираш на отсрещния, без дори да си се замислил какво всъщност казва. Има го удоволствието просто да спориш, не от несъгласие, а в опит да пречупиш електричеството между вас, което само се нагнетява още повече от недообмислените ви аргументи и слепите препирни… очевидно е, че една такава любов не предвещава съвместно съжителство завинаги. Това не е любовта, която си очаквал да те връхлети и да остане за цял живот. Не си си представял да градиш семейство с някого, с когото се будите във влюбени скандали… Не, това не е вечната любов. Но това е любовта, която те предизвиква, която те кара да се откриеш въпреки желанието си да останеш скрит, това е любовта, която не можеш да изживееш, която неизбежно ще загубиш, но несъмнено ще запомниш. И ще прекараш толкова безсънни нощи от живота си, творейки мислено нейното завръщане, че когато то се случи, ще ти е трудно да го уловиш в истинския му образ. Какво представлява завръщането? Среща, прекарана в повече мислене и минимум действие, в много тревоги и малко радости, в малко подмладяване и много порастване. Младостта е свършила с раздялата, но с повторната среща започва зрелостта.

Димитрова разказва със страст. Виждаме в душата на Неда, а сякаш гледаме в своите собствени. А в лиричните отклонения, наситени с философски твърдения и литературни похвати, откриваме света на Жената. По-младите от нас откриват какво ги очаква, по-старите започват да разбират с какво са се сблъсквали, а тези като мен, които книгите на Блага Димитрова намират винаги в правилните моменти, се влюбваме в своето настояще, което иначе като нищо бихме пропуснали с поглед към миналото и крачейки към бъдещето.

„Усещам, че ти си се бронирал със забрава. За да не ти пречи нищо по начертания път. А аз задълго останах в спомена. Пиех го на малки, пестеливи глътки и още не бях го изчерпала до дъно, когато се хванах, че вече съм далече от него. Преживявах наслойките на многократното възпроизвеждане, а не истинското си минало. Неволно вплитах миналото в настоящето, за да постигна някаква цялостност. А може би споменът се бе превърнал в копнеж по нещо неизживяно, неосъществимо.“

Всяко пътуване има начална и крайна точка. Пътя до София доближава своя край. И пътуването в душите и спомените на двамата герои все някога свършва. И онова, другото пътуване към личностната пълноценност, започнало 17 години по-рано, трябва някога да свърши. В края на един толкова дълъг път никой не иска първи да обърне гръб. Чувства, че ще извърши едно малко предателство, отскубвайки последната сянка на младостта от себе си. Но тази крачка трябва да бъде направена. Неизбежен е мигът, в който тези чужди си двама, споделили 10 дни заедно, ще тръгнат в различни посоки с гръб един към друг. Ще се разминат, както са се разминали съдбите им, за да не погледнат никога повече назад към спомена. За да заживеят отдадени на настоящето.

Една врата се затваря. Емоционално, себеотдадено и с трясък, който ще се запечата в сърцето им по-силно дори от лекото скръцване при отварянето ѝ. И всеки ще продължи по своя път, разнищили алтернативите, които е твърде късно да съжаляват, че не са поели.

„Отклонение“ е роман за младежката любов – споделена, наивна и неосъществима. Не за последната, вечната любов, с която е обвързано бъдещето, а за най-кратката и непълноценна такава, която е белязала миналото, благодарение на което едно късче почти детинска женственост у всяка жена остава завинаги, недокоснато от годините. Независимо дали вече сте преживяли тази любов, или предстои, книгата ще ви подскаже да търсите в себе си – там, където иначе не бихте се сетили да погледнете. Каквото и да откриете, бъдете сигурни – то ще ви изненада.

The Mysterious Benedict Society

Обичам това, което уча! След като миналия семестър опресних знанията си за българските поствоенни романи, през първата половина на втори курс имам нов любим семинар - американска литература за деца и младежи. Докато повечето ми колеги бяха недоволни, че трябва да изчетат 5 детско-юношески романа, аз, бивайки детето, което съм, се радвах на всеки един. Разбира се, ще пиша за всички, но този, който завърших днес, ме спечели дотолкова, че ме накара да искам да споделя впечатленията си веднага.

Романът е първата част на поредицата "The Mysterious Benedict Society" от Trenton Lee Stewart. Ето такива книги трябва да се четат от съвременните деца! В него има всичко - най-важните качества, добродетели и житейски уроци, които малчуганите трябва да научат възможно най-рано. Не стига това, ами и са засегнати теми като вредата от телевизията! В свят, в който технологиите се разпространяват все по-широко с всяка изминала минута е важно децата още от малки да се научат как да процедират с тях. Както при всичко останало, и тук литературата трябва да поеме главната роля на възпитател и авторите трябва да осъзнаят отговорността си на духовни водачи на обществото. Тези, които пишат за деца, имат решаващата задача да научат младите както на вечните, така и на новите житейски ценности. Книги като "The Mysterious Benedict Society" са доказателство, че такива смели творци има и че се гледа в тази посока.

Историята започва в сиропиталище, в което живее едно умно и талантливо дете - Рейнард. Заради своето любопитство и интерес към науката Рейни търпи подигравки от съучениците си и бива отблъскван от тях. Единственият му близък човек е частната му учителка. Точно за това Рейни е силно развълнуван, когато прочита обява във вестника, гласяща, че се търсят деца с необикновени таланти за полагане на тест, при успешното издържане на който са обещани специални привилегии.

Рейнард издържа всички 4 нива на теста успешно заедно с три други деца - Кейт, Стики (който всъщност се казва Джордж Вашингтон, но предпочита прякора си, смятайки името си за "твърде отговорно") и Констанс, която пък се отличава с изключително ниския си ръст. Четиримата научават, че човекът, който стои зад обявата и всичко последвало я, се казва господин Бенедикт - учен, открил, че заедно с телевизионния, радио- и телефонния сигнал се предават закодирани съобщения, влияещи на подсъзнанието на всеки, който ги чуе. Тези съобщения се оказват причината за множество икономически проблеми в страната и се излъчват от института L.I.V.E. - Learning Institute for the Very Enlightened. В този институт учат най-талантливите и надарени деца в страната и именно те изпращат съобщенията. Задачата на четиримата избраника е да постъпят в института като шпиони, за да съберат информация как може да бъде спряно облъчването.

По време на историята децата трябва да разшифроват множество любопитни гатанки (които поизмъчиха и мен самата), за да стигнат до отговорите, от които се нуждаят, да научат морзовата азбука и да се справят с куп други предизвикателства, но най-важното от тях е да останат заедно, независимо от обстоятелствата и чувствата си. В книгата многократно се набляга, че главните герои са останали без родители, затова приятелите им са най-близките хора, които някога са имали. Четирите деца са достоен модел за подражание, защото притежават остър ум, логическо мислене и желание да се учат. Но преди всичко те са избрани за тази мисия заради любовта си към книгите и непоносимостта си към телевизията, радиото и телефоните! Предвид, че малките обичат да се идентифицират с протагонистите в книгите, които четат, силно съветвам да подложите детето си на тази терапия. Освен това, многото сложни термини, с които се борави в романа и са обяснени в хода на действието, ще обогатят речника на всеки млад читател.

Разбира се, като всяка детска книга, и тази е с положителен край, и като всяка книга, която очаква продължение - с отворен. Рейни, Кейт, Стики и Констанс намират семействата си, машината, която разпространява опасните съобщения, е разрушена, а какво ще се случи с Института и тираничния му собственик, вероятно ще разберем в следващите части на романа. Аз също още не съм ги чела, но възнамерявам, макар че ги няма в учебната ми програма!
И нещото, което ме изненада и изплаши едновременно: завърших книгата на 6 декември (Никулден). Направи ми впечатление, че никъде в историята не се споменава малкото име на г-н Бенедикт. Оказа се, че е изписано на задната корица с морзов код. Който има желание да го разшифрова, ще разбере учудването ми. :)

Умберто Еко за бъдещето на хартиените книги

Страшно сантиментална съм към хартиените книги. Преди по-малко от месец получих като подарък електронен четец. Прекрасен е и е удобен, но за да усетиш една книга, трябва да я докоснеш. Така се чувствам. Въпреки това се опитвам да приемам неизбежното и да живея в крак с бъдещето, което все по-бързо става минало, защото само така се оцелява в свят, развиващ се с толкова бързи темпове като нашия.
"Не ми харесва какво се задава в бъдеще", казва Маршал Маклуън, "но, искам или не, бъдещето ще дойде, така че по-добре да се науча да извличам ползата от него, вместо да отричам неизбежното." Именно благодарение на тази си прозорливост Маклуън е един от най-известните медийни теоретици днес.
И Умберто Еко гледа по този начин на нещата, що се отнася до бъдещето на книгата. В легендарния си послеслов към още по-легендарната "The Future of the Book" Еко обосновава своите теории относно хартиените и електронните книги още през далечната вече 1996 г. Днес, 17 години по-късно, дебатът не само не се е укротил, а взема нови размери с появата на четците. Ето го и "актуализираното" становище на Еко за дигитализацията и носталгията, погледнати през огледалото на литературата.

Умберто Еко: Слуховете за смъртта на хартиените книги са силно преувеличени.

"Надявах се досега шумът  да е преминал, но дебaтът за изместването на традиционните книги от електронните четци продължава да бушува. И по-точно, това дали договорите за издаване на книги за Киндъл, iPad и други електронни четци са прелюдия към окончателната смърт на книгите и книжарниците..." (за пълната статия кликнете тук)

Оптимистично, бих казала, и дори утопично. А ето го и моето становище: независимо какво ще се случи с книжното тяло, винаги ще има поне един човек, който няма да се откаже да произвежда и продава хартиени книги. И поне един, който да ги купува. И така книгата, със своя магнетизъм и аура, ще остане завинаги една от най-силните форми на изкуство.

Източник: Списание "Мениджър"

Светът "На изток от Запада" - истинското лице на България

Няма нищо по-мило и трогателно за всеки човек от това да усети родината, когато е далеч от нея. В последно време все по-малко неща ми напомнят България и все-повече чувствам липсата ѝ. Преди месец попадна в ръцете ми шедьовърът „На изток от запада“ на Мирослав Пенков и ми върна за няколко кратки мига усещането, че съм у дома.

8 кратки разказа. 8 истории, 230 страници – толкова са били нужни на Пенков, за да нарисува една завършена картина на България във времена на преходи между истории, духовно израстване, ценностен спад и всеобща обърканост. Хората в „На изток от запада“ са разпознаваеми с начина си на мислене, с вътрешните си противоречия и колебания, с чувствата и емоциите си. Всеки се е самоидентифицирал с някого, всеки се е намерил някъде из книгата. И най-важното – всеки се е смял. И всеки го е боляло. Не познавам българин, когото тези 8 разказа да не са впечатлили.

Дали ще става въпрос за политически спорове между дядо и внук, дали за човешки трепети като любови и тревоги – в „На изток от запада“ има за всеки по нещо. Поне веднъж, докато четете книгата, ще си кажете, че „това е прекалено“ или „не съвсем наред“, но тази гротескова визия ще се елиминира от други моменти, в които се разпознавате и които неоспоримо се вписват в картината – и то толкова добре, че да имате чувството, че няма друг възможен развой на събитията, освен написания от Мирослав Пенков.

Двама старци в старчески дом, комити, любови - осъществени и неосъществени, разпаднали се бракове, потопена църква в река, разделяща едно село на българска и сръбска част, момиче с недъзи, префърцунена българка, женена за чужденец, любопитна японка, пропаднал вундеркинд, дядо-комунист и самоуверен внук, гологлава туркиня-гайдарка и още, и още – такива са героите на шедьоврите в „На изток от запада“. Опознавайки всеки от тях, ние опознаваме родината, многото страни на българското и себе си.

В „Македониjа“ виждаме как двама стари отново могат да се почувстват млади, разчувствани от писма на 60 години. 71-годишен мъж, живеещ с жена си в старчески дом, намира писмата ѝ от предишен любовник, загинал във войната за освобождението на Македония. Докато бракът на дъщеря им се разпада, те прочитат заедно тази история за героизъм (или не съвсем), за народни идеали и за една загинала любов.

„На изток от запада“ е моят личен фаворит и очевидно не само моят, след като е именувал цялата книга. Село е разделено на сръбска и българска част от реката, минаваща през него, а веднъж на пет години се провежда събор, на който селяните, останали в българската част, се учат да бъдат европейци, а българите в сръбско си припомнят и запазват българските традиции. Една любов между двама млади от двете страни на реката ги среща при потънала църква в средата ѝ, и тази среща дава началото на сляпо преследване на мечти, продължило 30 години.

В „Как купихме Ленин“ внук-емигрант купува тялото на комунистическия водач от Ebay за подарък на дядо си, върл комунист. Убедена съм, че всеки емигрант ще се намери в лицето на разказвача. Чувството, че не принадлежиш на страна, в която си принуден да живееш, да спазваш всичките ѝ традиции и обичаи и да се правиш, че се чувстваш добре – „в името на едно по-добро бъдеще“ – непременно е познато на тези от нас, които са избрали да напуснат родината. Разтърси ме, разплака ме и засили неимоверно носталгията към България.

„Писмото“ е история на момиче, изоставено от родителите си, научено да краде. Съседката ѝ, чийто съпруг е британец, е влиятелна персона във формирането на личността ѝ, а психично болната ѝ сестра – грижа, която се чувства длъжна да поеме. Но колко далеч стига човек със счупени идеали по европейски пример? До едно писмо до изоставилия я баща… и до разпад.

„Снимка с Юки“ е още по-тежка история – българин се прибира в дома си с жена си-японка за процедура по ин витро зачеване. Любопитната Юки иска да види истински циганчета и запечатва всички прелести на българското село в камерата си, докато една трагедия не преобръща живота ѝ напълно.

„Крадци на кръстове“ разказва за пропаднал вундеркинд в разгара на протестите през 1997-ма. Разказът е центриран около размитото по онова време (а и днес) понятие за морал, и очевидно е имал своята аудитория, но при мен, макар и да е отлично написан, с дързък език и без спестяване на истината, не постигна същия свиващ сърцето ефект като останалите.

„Нощният хоризонт“ – историята на една туркиня с мъжко име и мечта да бъде майстор в производството на гайди. Засяга се проблемът за смяната на имената на българите от турски произход, видяна през очите на момиче с тежка съдба. Много силен разказ.

„Девширме“ е покъртителен финал. Две истории текат паралелно -  днешни дни в Щатите и България по време на робство. Един баща разказва на дъщеря си приказка за родина и семейство и миналото прелива в настояще, спомените са отражение на действителността и неразрушимостта на кръвната връзка изпъква пред всичко останало.

Смели, угнетяващи и омагьосващи разкази, оставащи след себе си вкус на България и жажда за още. И не се чудете, че след като сте прочели книгата, сърцето ви боли – такива са хората, живеещи на изток от Запада.

"Ziemlich beste Freunde"/"Intouchables"

Отворих Ziemlich beste Freunde с очакването за най-добрата френска комедия за 2011г., както се реферира към филма. Вместо това открих смазващата история за една жена, която умира от рак след няколко спонтанни аборта и раждане на мъртви деца, за един мъж, който чупи гръбнака си и остава парализиран завинаги, и за един сърцат човек от арабски произход, който дава всичко от себе си, за да връща желанието му за живот.
Иначе казано, книгата е тежка. Още в началото прави впечатление, че това не е художествена литература, а личният дневник на Филипе Поззо ди Борго - човек с впечатляващо желание за живот, предвид съдбата, която му е отредил животът.
Не ми се иска да разказвам сюжета на една такава изповед. Достатъчно силно е само по себе си огледалото, чието отражение Филипе е попил в книгата си. Показал е, че независимо от всичко, човек винаги има в себе си силата да обича, да се усмихва и да дава. Да дава силата си на тези, които нямат достатъчно, да дарява щастие на всички, които се нуждаят от него. Животът си след инцидента сам той определя като "втория дъх", а за втория си дъх Филипе е благодарен на Абдел - неговият "дявол-пазител". Филипе наема Абдел за болногледач, но това, което получава в негово лице, е най-странният приятел, който възрастен френски аристократ-инвалид може да си представи. Всъщност Абдел е арабин на около 30, лежал в затвора за дребно хулиганство, със съмнителни наклонности към криминални прояви и винаги в добро настроение.  Неговата спонтанност, чувство за хумор и неспособност да съжалява хората привдигат смазания от живота Филипе, счупил гръбнака си, практикувайки любимото си хоби. Абдел показва на Филипе, че дори и да си на 60 години, прикован към инвалидна количка, с починала от рак съпруга и две деца, за които не можеш сам да се грижиш, можеш да се забавляваш, да се впускаш в авантюри и да водиш изпълнен с безгрижие и приключения младежки живот. Абдел забърква Филипе в каша след каша и резултатът от тези бъркотии е снизходителен смях до сълзи и неповторимото чувство, че си жив. Откаченото приятелство, което Абдел и Филипе споделят, е вратата към новия живот и на двамата. Може би най-правилният начин да се определят отношенията между младия бунтар и неговия работодател е точно този, който немците са използвали в своя превод на заглавието на книгата - "Доста най-добри приятели".
На български съм срещала превода на филмовото заглавие като "Недосегаеми" и "Неразделни". За мен и двете не пасват, но самия филм - Intouchables - мога да препоръчам за дните, в които имате нужда от малко забавление. После отворете книгата и не търсете художествена литература. Не търсете висок стил, увлекателен изказ и качество на литературна творба. Търсете една съкровена изповед, която може да ви даде силите да се справите с всичко, защото независимо от лошите шеги на съдбата, животът си остава хубав. Книгата разтърсва, докосва сърцата и учи, че дори да загубите всичко, не бива да губите себе си.

Ако ви е харесал текстът, не забравяйте да натиснете синия Facebook бутон отдолу, за да помогнете на блога да се разпространи и повече хора да научат за него. Благодаря!

Калинката и паякът

                Дали беше катраненочерният му цвят, или сребърните нишки, с които оплиташе всичко около себе си – тя не знаеше, но нещо в него я привличаше неудържимо. Осъзнаваше, че да се доближи до него би било смъртоносно – беше напълно наясно с отровната му сила. Разбираше, че с крачката, която прави, почти сигурно се обрича на смърт, но надеждата в нея ѝ казваше, че може да се справи. Тя се поддаде на инстинкта си и закрачи смело към него.

                Той я беше забелязал отдалеч. Знаеше, че може да я има, както имаше всичко, което си набелязваше. Силното червено в одеждата ѝ дразнеше очите му, но в същото време ги задържаше устремени в нейната посока, а игривите черни точици по нея го забавляваха и интригуваха – искаше да ги види отблизо, да ги разгледа, да ги познава добре. Не се съмняваше, че това ще се случи.

                На сантиметри от тънката, почти невидима мрежа около него, тя се спря. Копнееше да продължи, но се страхуваше за живота си. Той забеляза това без особено притеснение – щом се доближеше до нея, ароматът му щеше да я превземе и да я поведе като на сън право в неговия трап. Така и стана – непознатото в неговата мистериозна същност не ѝ даваше мира, не ѝ позволяваше да се откаже. Усещаше, че не е по-силна от него, но отказваше да повярва, отказваше да го приеме. Мощните ѝ криле я бяха носили през толкова опасности и непреодолими препятствия, че тя не виждаше причина да се съмнява в тях точно сега. И все пак се колебаеше – толкова нейни сестри бяха намерили смъртта си в леговището му…

                Ще внимава, обеща на себе си. Ще се доближи до него, но ще избягва лепкавите нишки. Дали говореше любопитството в нея, или онази сляпа самоувереност, която ни кара да си мислим, че можем всичко…

                Тя тръгна бавно, внимателно, с малки стъпки. Взираше се усърдно пред себе си и прескачаше неговите умело заложени капани. Той закрачи устремено към нея – него нямаше защо да го е страх. Та тя не притежаваше неговата отрова – какво ли можеше да му стори…

                В момента, в който двамата се озоваха лице в лице, нейното сърце беше спряло да блъска бясно в гърдите ѝ от притеснение. Беше стигнала до тук, и не се беше наранила. С изследователски интерес заразглежда тъмните му дрехи, дългите му крайници, вдиша аромата му, загледа се в очите му – малки бели точици на фона на черната му същност. Той се усмихна на безпогрешния си успех, и, използвал секундата невнимание от нейна страна, оплете мрежите си около нея.

                Една крачка напред… една фатална крачка, и крилата ѝ се слепнаха със сивите нишки. Тя се сепна, осъзна се и се разбунтува. Напразно – колкото повече се опитваше да се измъкне, толкова по-здраво се увиваше в лепкавия му капан. Той беше горд със своя триумф и веднага се зае да я разглежда, да опознава червената ѝ дреха, да заучава подробно мястото на всяко петънце по нея… Скоро тя се отказа от своя бунт, сви се на кълбо и примирено се остави в ръцете му и зачака съдбата си.

                Дните минаваха, а той не я убиваше. Само я разглеждаше с все по-голям интерес – колкото повече я опознаваше, толкова повече искаше да знае и се залавяше да я разучава отначало, да не би да е пропуснал някоя подробност. Скоро тя спря да се страхува от него и дори започна да се чувства удобно, оплетена в мрежите му – те съвсем не ѝ причиняваха болка, бяха топли и меки и въпреки, че не ѝ позволяваха голяма свобода на движение, в тях тя можеше да спи спокойно и когато иска, да задоволява любопитството си, разглеждайки сребърния замък, който той беше построил за свой дом.

                Той свикна с присъствието ѝ и започна да се грижи за нейното удобство – макар и да не ядеше храната, от която тя имаше нужда, започна да търси такава и да ѝ я носи, за да не умре тя от глад. Тя ставаше свидетел на неговите безпощадни убийства на множество невинни жертви, които, подобно на нея, бяха попаднали в улова му. Отначало гледката я отвращаваше, но скоро свикна и с това. Двамата бяха изградили една форма съвместно съжителство, в което той беше спокоен, че тя няма къде да избяга, а тя покорно се наслаждаваше на комфорта, който той се стараеше да ѝ осигури.

                Но тя беше само гостенка там. И един ден, като събудена от сън, тя изпита желанието да полети отново. Беше свикнала с него и с начина, по който той я обгрижваше, но онези времена, когато беше свободна и летеше волна над света, започваха все повече да ѝ липсват. Тази носталгия я тревожеше, превземаше съществото ѝ и я тормозеше толкова много, че един ден тя реши да избяга.

                Споменът за предишната ѝ воля ѝ вдъхна вяра, че може да му се изплъзне. Отново повярва, че може да се освободи. В края на краищата, смъртоносната му хватка не я беше убила.

                И тя започна да се бори. Часове минаваха, а тя разплиташе бавно, но упорито сребристия му капан. Често се случваше да се заплете още повече в опитите си, но упоритостта ѝ беше по-силна от обезкуражаващите резултати и тя не се отказа. С времето лепилото по нишките беше загубило от здравината си и успехът не закъсня - не след дълго тя започна да забелязва, че едното ѝ крило почти се е освободило. Подръпна го още няколко пъти и го откъсна от хватката на лепкавото му гнездо.

                Тогава той за пръв път в живота си изпита страх. Страхът от провал ли беше това? Доказателството, че не е толкова могъщ, колкото си мисли? За своя собствена изненада, той усети в сърцето си притеснение. И се улови да се мъчи да си спомни живота си преди нея.

                Спомни си мимолетното удоволствие, което изпитваше след улова на поредната жертва. Спомни си отегчението си след това. Спомни си как всеки ден се будеше без идея и без очакване как ще прекара деня си. Спомни си как единственото, за което му се бе налагало да мисли преди, бе на коя страна да разшири укреплението си, за да оплете още някоя заблудена душа. Осъзна, че съжителството му с нея бе дало смисъл на съществуването му и с ужас разбра, че страхът, който изпитва, бе страх да не я загуби.

                И реши да се бори с нея. Да не ѝ позволява да напусне неговата крепост. Ще се бие, ще счупи крилата ѝ, за да не може тя повече да лети… по дяволите, дори ще я убие, ако трябва, но ще я задържи. Няма да ѝ позволи да се изплъзне. Няма да ѝ позволи да го победи.

                Започна отново да плете около нея отровните си мрежи. Но с едно свободно крило тя вече бе много по-силна – можеше да се бие обратно. За разлика от първия път, тя вече съзнаваше същността на опасността – беше я опознала до съвършенство и знаеше как да я избегне. Благодарение на храната, която ѝ бе давал той, тя не беше загубила силите си. Той я обгърна с крак в опит да спре бунта й. Тя събра всички сили, разпери крилцето си възможно най-широко и с цялата си мощ блъсна крака му през средата. Болка прониза цялото му същество – вече бе с един крак по-малко. Тя бе го счупила.

                Възползвайки се от времето, което беше спечелила, докато той се гърчеше в агония, тя се залови да освобождава и другото си крило. Внимаваше много, не действаше прибързано и скоро постигна осезаем напредък. Междувременно той се съвзе от жестоката рана. Гневът му го заслепи и обзе цялото му тяло. С един крак по-малко движенията му бяха забавени, но раната от унижението, което беше изпитал, го движеше напред към нея. Издебна я, доближи се, и, напрягайки всичките си сили като за последно, обви главата ѝ в своята отрова. Вече почти свободна, тя реагира бързо и го блъсна отново. Счупи му още един крак. Той пак се сви от болка и тя успя да се освободи напълно.

                Обзе я неистова гордост. Разпери криле – чувство, отдавна забравено. Почувства вятъра между тях. Не бързаше – остана така известно време и му се наслади подобаващо. Крилете ѝ бяха изтръпнали от дългото стоене на едно място, но много скоро тя започна отново да ги чувства и да си спомня как да ги контролира. Смелостта ѝ се връщаше – беше готова отново да полети. Пое си дълбоко въздух и ги размаха.

                Точно онова поемане на въздух се оказа най-голямата ѝ грешка – с него тя бе погълнала от отровата му, с която той, в последните си опити да я спре, бе обвил главата ѝ. Мигновено усети как вътрешностите ѝ започнаха да се слепват. Вече не можеше да диша. Осъзна, че се задушава. Но нямаше значение. Тя летеше отново. И беше щастлива.

                В мига, в който тя се издигна във въздуха, той вдигна глава. Проследи я с поглед – виждаше как се отдалечава все повече и повече, как лети все по-нависоко. Знаеше, че никога вече няма да види отблизо черните точици на червения фон, които тъй добре беше наизустил. Физическата болка се притъпи. Всичко, което виждаше, беше размазано, а тя беше единственият ясно различим обект в полезрението му под формата на малка червена точка. Замаян, той започна да губи съзнание, но не спираше да я гледа.

                Видя я как се люшна в неестествено движение. Започна да се снижава. Крилата ѝ се отпуснаха. Ритмичното им размахване се беше превърнало в произволни неконтролируеми спазми. Изведнъж съвсем спряха да се движат. Тя започна да пада право надолу с ужасяваща скорост. Все по-близо и по-близо, докато накрая тупна само на метър от него. Падна по гръб, а тялото ѝ бе неподвижно. Беше мъртва.

                Той направи крачка в нейната посока. Силната болка в счупените му крайници не му позволи да се доближи повече. Погледа я известно време, без да мърда. После се сви на черно кълбо, затворил очи, а солта от сълзите му попадаше в отворените му рани и ги дълбаеше все повече, а те пареха, изгаряйки сетивата му до притъпяване.