Болка в гърдите от буцата, заседнала в гърлото ми, пълни очите ми със сълзи... Опитвам се да се изправя, но нещо ме прерязва и сядам отново. Задъхана от болка... Сама. Защо? Защото много струваше на хората да повярват, че ще се справя. Висока им се стори цената от една усмивка, приятелска прегръдка и пожелание за успех. Много им се видя дори да кажат "Довиждане". Разочарована съм. Но мога и без тях. Защото е без значение дали на някого му се иска да вярва - аз винаги сбъдвам мечтите си. Със или без подкрепа. Това обаче, на което ми се искаше да се радвам, а то постоянно ми се изплъзваше, бяха усмивките ви. Защо ми беше толкова трудно да ви правя щастливи? Аз много исках... Останах неразбрана. Единственото, което целях, бе да се чувствате удобно около мен. И когато си тръгна, да оставя в съзнанието и сърцата ви само хубави спомени. Е, в това до голяма степен се провалих. Може би вие не ми дадохте възможност, а може би аз я използвах по неправилния начин... Не спечелих нито доверието, нито одобрението ви. Жалко. Мога и без тях, но ми се искаше да ги имам. За да знам, че има смисъл един ден да се върна... че някой би се радвал.
Нищо. Ще пролея известно количество сълзи, после ще изтрия очите си, ще вдигна глава и ще продължа напред. Ще има празнина в сърцето ми, няма как. Ще ми липсвате. Но няма да се откажа. Прощавайте сега. Може би аз сама си отнемам възможността да поправя грешките си. Дано е за добро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар