Край

Един от най-ужасните моменти, с които може да ни сблъска животът, е моментът на края. Моментът, когато трябва да пуснеш нещо, което силно искаш, да си отиде. Да кажеш "не" на възможностите и сам да затвориш вратите, които те свързват с щастието. И в любовта е така. Но понеже любовта е особена, и наказанието й е по-тежко. Има няколко специфични чувства, които само човек, който се е отказал от любов, може да изпита. Те се зараждат едновременно, ескалират едно през друго и набират сили, разрушавайки душевната сила на този, който ги изпита. Точно когато си мислиш, че няма нищо по-лошо от моментното ти състояние, следващо състояние те връхлита, за да опровергае мнението ти...
Да се чувстваш отхвърлен. Вече не си част от ежедневните занимания на любимия човек, той вече не приема за нормално да ги споделя с теб. Няма го и в твоите ежедневни занимания, не желае да е част от твоите планове за деня, за седмицата, за месеца... за вечността. Чувството е ново. Странно. Различно. Обърква те и се измъчваш от променения си режим. Не си сигурен дали го искаш обратно, но плевелът на навика е посадил своите корени в сърцето ти и ти трябва да го разровиш, да го нараниш, да го разнищиш, за да изтръгнеш от него досадното чувство на липса. Жесток удар по самочувствието е да осъзнаеш, че вече не си желан, че всичко, което искаш, не иска теб. С такъв факт е трудно примиряването. След елемента на навика идва елементът на самообвинението, на самоанализ на поведението ти, на грешките ти, на живота ти. Съпътстван от много вътрешно измъчване, депресия и безбройни "Ами ако..."...
Но това не е най-страшното. Спираш да се чувстваш отхвърлен, когато осъзнаеш че си... заменен. Конкуренцията променя мирогледа ти. Безспорно, да те заменят е ужасно наказание. Какво има някой друг, което ти нямаш? Какво може някой друг повече от теб да даде, когато ти си с ясното съзнание, че си дал всичко? Прекарваш безсънни нощи, сравнявайки се с някого, сривайки се психически все повече и повече с всяка изминала секунда, възприемайки, че ти просто не си достатъчен.... Носталгията по изгубеното те връхлита, убива те бавно и те измъчва с тройна сила, когато вече имаш обект, върху когото да излееш вината за всичките ти земни страдания...
Но и това не е най-страшното. По-страшно от това да се чувстваш заменен е да се чувстваш...омръзнал. Вече ти става ясно: истината е, че нямат значение гарвановите отблясъци в косата на конкуренцията, нито това, че няма дълбоките ти сини очи... Все е едно дали твоите устни са така плътни и дали имаш същото изваяно тяло... И тогава се предаваш. Осъзнаваш, че там се крие началото на края. Рано или късно рутината превзема всичко. А човешкият мозък е настроен така, че непрестанно да търси нови изживявания. Разбираш, че краят е бил неизбежен, че винаги е неизбежен. И дори и да прекараш целия си живот с някой, не можеш да се спасиш. Всичко омръзва. И ти ще омръзнеш. И ще преживяваш най-страшното толкова пъти, колкото си позволиш да сложиш начало...