[13.12.2012
г. 00:15:21] Ирина
Стоенчева: лека нощ
[13.12.2012 г. 00:16:07] Ирина Стоенчева: и ако не си написала писмо до дядо Коледа,го направи
[13.12.2012 г. 00:16:17] Ирина Стоенчева: няма време
[13.12.2012 г. 00:16:07] Ирина Стоенчева: и ако не си написала писмо до дядо Коледа,го направи
[13.12.2012 г. 00:16:17] Ирина Стоенчева: няма време
Думите,
с които майка ми ми каза ‘лека нощ’ тази вечер. Сърдито се отписах от Skype
и излязох през
вратата. Студеният нощен въздух бързо ме отказа от идеята да ходя далеч.
Сълзите в очите ми почти замръзнаха от вкочаняващия вятър. Температурите бяха
доста под 0 градуса… Понечих да се върна обратно, но не можех. Защо да се
връщам? Защо да го искам? Къде да отида… Погледнах съмнително към белия лист и
химикала в ръката си. Бях излязла да пиша… а какво да напиша сега, ако не писмо
до Дядо Коледа?
От
няколко години не съм писала писма на добрия старец. А той винаги сбъдваше и
най-съкровените ми мечти… Всяка коледна утрин от моето детство бе съпроводена
от разопаковането на мечтаната цяла година играчка, последвано от радостни
писъци и еуфорично подскачане из стаята… е, явно съм била послушна. Спомням си
годината, в която котаракът ми Мики беше изчезнал. Беше краят на ноември, но – неестествено
рано – вече бе завалял първият сняг. Пуснахме Мики навън - и той да се порадва
на снега… след час излязохме да го приберем, но той вече не беше в двора ни.
Цял ден го търсихме из квартала, докато не се стъмни. На вечерта се прибрахме
премръзнали, изтощени и обезсърчени. В онази нощ плаках като обезумяла –
любимият ми пухкав приятел беше навън сам, изгубен в белите преспи, беше му
студено и сигурно беше гладен…
Измина
един месец от изчезването на моето коте. През това време бях като болна. Хранех
се значително малко, а това, което оставаше от храната ми, оставях навън – да не
би Мики да се прибере и да иска да хапне… Уви, на следващата сутрин храната
винаги беше изядена, но от уличните котки и домашните любимци на съседите ми…
Една сутрин майка ми ме събуди с думите, че трябва да напиша тазгодишното писмо
до дядо Коледа. Спомням си, че тъкмо бяха станали популярни куклите Барби със
свиващи се ръце и крака. Седнах да пиша с идеята, че искам кукла… Но когато с
разкривения си детски почерк написах думата ‘искам’, усетих как малкото ми
сърчице се свива от болка по това, което наистина исках – моят Мики да намери
пътя обратно към къщи… обратно към мен. „Мили Дядо Коледа, - написах, - моля,
искам да върнеш Мики у дома. С обич, Джули”. Добрият старец до сега не ме бе
разочаровал – вярвах, че няма да го направи и този път. Сутринта на 25 декември
се събудих в обичайната за мен коледна еуфория. Затичах се към елхата в хола и
нетърпеливо започнах да разкъсвам големия красиво опакован в подаръчна хартия кашон.
И когато намерих вътре така мечтаната кукла Барби със сгъващите се ръце и
крака, почувствах не щастие, а разочарование. „Мили Дядо Коледа, - задрасках
отново с грозноватия си детски почерк по листа, - тази година бях послушна, но
ти си сгрешил моят подарък. Искам да помогнеш на Мики да се върне и аз ще ти
върна обратно куклата. Джули”. С насълзени очи оставих писмото на външния
перваз на прозореца на хола, внимавайки родителите ми да не забележат. Час
по-късно повдигнах пердето, за да видя дали писмото ми още е там. Нямаше го.
Няколко
болезнени за мен дни изминаха от тъжната ми Коледа. Опитвах се да се разведря,
играейки си с новата си кукла. Примирих се. Всеки ден поглеждах под елхата, но
напразно – не намирах нищо там. 1999 година почука на прага и влезе с мощен
замах. С Мики не я посрещнахме заедно.
На другата сутрин, разбира се, с родителите ми бяхме заминали за
традиционното за датата първи януари посещение на селото ми. Суроваках всички
роднини, пожелавайки им всичко най-добро през новата година. Мен никой не ме
суровака. Прибрахме се обратно в Пазарджик. Едвам се бях измъкнала от старата
Лада на баща ми, току-що паркирана пред къщи, когато чух развълнувания вик на
баба си от двора: „Ела бързо! Някой е дошъл да те види!”. Последвах я в тясната
й стая на първия етаж на малката ни двуетажна къщичка. Влязох, но вътре нямаше
никого. Тъкмо щях да се вперя учуден взор в нея, когато погледът ми се спря
върху пухената възглавница на леглото ѝ. Рижаво космато кълбо се беше свило в
центъра на бялата покривка, издавайки тих мъркащ звук. Втурнах се към него, не вярваща
на очите си. Мики!Плаках от щастие цял ден, прегръщайки рижия си любимец. Когато двамата с него се върнахме заедно в стаята ми, забелязах, че куклата Барби със сгъващи се ръце и крака си стои там, където я бях оставила… И тогава си казах, че няма какво повече да искам от добрия дядо Коледа. На следващата година бях в първи клас, но не написах писмо. И така до днес…
Сега, 13 години по-късно, сядам да пиша на белобрадия старец. Дали ще си ме спомни? Дали съм била послушна през тази година? Дали ще получа и сега своя подарък? Няма значение. Защото това, което написах на нов лист с черно мастило, гласи:
„Мили Дядо Коледа,
Пише ти едно малко
пораснало момиче. Помниш ли ме? Така и не ти благодарих, че сбъдна желанието ми
преди 13 години и че въпреки това ми остави и красивата кукла Барби. Благодаря
ти, че сътвори и за мен едно коледно чудо. Не ти се сърдя, че се забави до Нова
Година – сигурно си бил много зает…
Е, мили дядо Коледа,
аз май отдавна не съм била послушна. Но разбери, аз давах всичко от себе си.
Прости ми и ти, дядо Коледа, че наранявах близките си, без да го искам, в трудни
за мен моменти. Прости ми за всички пъти, в които казвах неща, които не мисля,
а те обиждаха любимите ми хора и ги правеха тъжни. Прости ми за онази случка,
когато повиших тон на родителите си, без те да са го заслужили. И ако ми
простиш, мили ми дядо Коледа, бих искала и аз да отправя към теб своето коледно
желание…
Не, не е сребърният
пръстен от онази витрина, не е и красивата огърлица от нашумялата реклама. Голяма
съм вече да искам играчки. Това, от което имам нужда, добри ми старецо, е сила.
Подари ми силата да бъда добра с тези, които го заслужават. Подари ми куража да
казвам „Извинявай!”, когато греша. Подари ми упоритостта да се справям сама с
многото трудни начинания по пътя ми към живота. Подари ми смелостта да минавам
с гордо вдигната глава през препятствията, да преглъщам сълзите и никога да не
спирам… Подари ми, моля те, силата да обичам – чисто и неподправено, неконтролируемо,
велико… Искам, дядо Коледа… искам да подаря сърцето си… на тези, които го
заслужават, а и на тези, които сами имат нужда от сърце…
Дано не искам много,
дядо Коледа. Знам, че можеш да ми върнеш силата – нали ми върна Мики! Моля се,
белобради старецо… моля се да решиш, че съм заслужила този подарък. Но и да не
решиш така, ще разбера. Ти вече веднъж ме зарадва с магия на Коледа. Но дори и
без подарък за мен, мини през къщи тази година – под моята елха ще намериш нещо
за теб. За благодарност, а и защото ти беше послушен. И защото мен никой не ме
суровака през 1999. Продълговат червен плик с бяла панделка, с картичка с
надпис:
„За дядо Коледа, с
пожелание за магическа коледна нощ. Винаги ще вярвам в теб. Не спирай да
раздаваш щастие на всички, които го заслужават. Бъди и ти щастлив.
С обич, Джули”
Опаковах писмото в бял плик. Върху него написах само „До: Дядо Коледа”
и го оставих на перваза на прозореца. Знам, че и сега ще го намери... А аз вече трепна в очакване на своето чудо в коледната нощ.
......... mega qko
ОтговорИзтриване