"Облакът Атлас" - музиката, с която пътуват душите ни

                Много може да се каже за „Облакът атлас“ на Дейвид Мичъл, но преди да се каже каквото и да било, трябва да се открие смисълът на говоренето. Представете си за момент себе си като част от огромния, непрестанно променящ се свят. Вие сте преходна капка във всеобхватния океан, наречен Вселена. Вашият живот започва с падането на поредния дъжд и свършва в момента, в който жаркото слънце реши да Ви превърне в пара.

                И без Вас има океан. И без Вас естествените процеси на Вселената продължават да функционират, точно както до сега.

                Колко нищожно, казвате си. Каквото и да правите с живота си, каквото и да оставите след себе си, Вие не сте и не можете да бъдете нищо повече от капка в безкрайния океан на Живота.

                Но какво е океанът, ако не множество от капки?

                А сега Ви питам: можете ли да си представите съществуването си не като капка, а като пàра? Онова, което е останало от Вас, след като слънцето тъй безмилостно Ви е превърнало в част от въздуха? Вече нямате тяло, но душата Ви продължава да съществува, реейки се в пространството, издигайки се към облаците, докато самата тя не стане част от някой  облак.

                И Вие вече знаете. И търпеливо очаквате момента, в който от Вашата душа ще се образува нова капка, която отново ще се озове в океана и под формата на която ще имате възможността да живеете отново, да се влюбите отново, да приложите наученото от предишния си живот и да оставите още нещо след себе си.

                Душите пътуват из времената, както облаците из небесата, и, макар че ни формата, ни цветът, ни големината на облака не остават едни и същи, той си е все облак, и точно тъй е и с душата. Кой може да каже от къде е бил довян един облак или къде ще бъде утре една душа?

                Не, Вие не сте преходна капка в океана. Вие сте част от вечния кръговрат на Живота. И когато не сте капка, Вие сте облак. Но не просто облак, а облак атлас.

                И това чувство неминуемо се засилва в сърцето Ви, когато се гмурнете в сътворения от Дейвид Мичъл „Облак Атлас“.

                Какво представлява книгата? Отговорът се крие в страниците ѝ. Облакът Атлас е „секстет за застъпващи се солисти“: пиано, кларинет, чело, флейта, обой и цигулка, всеки на свой език със свой регистър, лад и тембър. В първата част всяко соло се прекъсва от следващото, във втората всяко прекъсване продължава отново по ред на солата. Шест истории на шест напълно различни личности в шест съвсем различни времена се разказват в реда на една мелодия, която всеки читател сам може да напише в ума си и която дълго време след затварянето на задната корица продължава да звучи в главите ни.

                В първата част на секстета пианото ни пренася в Тихоокеанския дневник на Адам Юинг - американски адвокат, който, освен вроденото си чувство за справедливост, притежава добро сърце и доверчив нрав. По неволя взел под крилото си чернокож беглец, Адам трябва да научи своя урок за доверието, отплатата и благодарността.

                Кларинетът свири историята на Робърт Фробишър – талантлив млад композитор, който през 1936г. бяга от дома си в Англия, търсещ поле за изява. В писмата му до неговия любовник Руфъс Сиксмит можем да проследим драматичните преживявания на младия Робърт в замъка Зеделгем, Белгия. Там той трябва да се справя не само със сприхавостта на работодателя си Вивиън Еърс - навремето велик музикален творец, недоволен от застигналата го старост и болест, но и с похотливите забежки на неговата съпруга и с дъщеря им Ева, която успява да съблазни Робърт и да го оплете в любовен многоъгълник с нея и майка ѝ.

                В звуците на челото чуваме историята на млада журналистка, която тръгва по следите на доклад, разкриващ измама, свързана с много пари и още повече човешки животи в опасност. Хладнокръвни и безскрупулни, отговорниците за пускането на нова ядрена електроцентрала са готови на всичко, за да елиминират всяка пречка по пътя си. Луиза Рей от списание „Далекоглед“ за тях е именно поредното препъникамъче. Или?

                Мелодията на флейтата е отражение на нашето настояще – Тимъти Кавендиш, застаряващ издател, се сблъсква с успеха, след като негов автор убива пред стотици свидетели литературен критик, дал негативна оценка на книгата му. Вместо да се радва на покачените продажби обаче, Тимъти е принуден да се крие от братята на осъдения убиец. Посоката на съдбата му се обръща право към къща „Аурора“ – не друго, а… старчески дом.

                Под акомпанимент на обой проследяваме бягството на Сонми-451 – сервитьорка-клонинг от „близкото бъдеще“ – от един живот в невежество и подчинение. В нейния оризон ще видим историята на фабрикатка-робиня, отказала се от ролята си на играчка и избрала да не се примири с жестоката действителност на света извън закусвалнята „Татко Сон“. Защото любопитството е движещата сила, която предизвиква метаморфозата от същество в Човек. А първата стъпка към революция е някой да ѝ повярва. Because to be is to be perceived and so to know thyself is only possible through the eyes of the other.

                Лиричните звуци на цигулката ни омайват в пост-апокалиптичен свят, където хората са се върнали към племенния живот и водят борба за оцеляване. Един мъж стои пред избора дали да се предаде на страховете си, или да гласува доверие на непозната жена. Увлекателната история на Закри разказва за чувството за отговорност, за доброто и злото и най-вече – за резултатът от търсенето.

                И всичко е свързано.

                „Облакът Атлас“ е любов. Любов в най-чистия, най-интимния смисъл на думата. Любов към истината, любов към живота, към думите и към музиката. Омагьосана от филма, нямах търпение да се докосна до книгата. Не беше трудно да се изгубя в страниците ѝ, търсейки символи, разплитайки нишки и проследявайки животи. Трудно преодолявах желанието си след прекъсването на поредната история да отгърна книгата на нейното продължение и да я дочета, но се сдържах, съзнавайки, че така ще разваля магията. Определено е трудно да предизвикаш читателите да следят шест истории едновременно, да ги разглеждат по отделно и заедно и да търсят Смисъла. И Дейвид Мичъл определено се  е справил.

                А как продължава музиката? По обратния път от цигулката към пианото всеки читател може да определи свой специфичен регистър, лад и тембър. И да създаде своя Секстет. Защото, веднъж засвирил, той не може да остане незавършен в сърцата ни.

Because a half-finished book is, after all, a half-finished love affair.

Yours,

J.S.



За още преживявания с дъх на хартия, можете да следите на Facebook страницата: