Hemiceratoides Hieroglyphica – творецът – нощна пеперуда, хранеща се със сълзите на птиците

Въпреки че чувствах, че книгата "РАЙ" на Радослав Гизгинджиев ще бъде вдъхновение за мен, още преди да се докосна до нея, вече час се взирам в празния лист и не знам от къде да започна. И не защото интуицията ми ме беше излъгала, а защото да намериш правилните думи за произведение, което те оставя безмълвен, докато мислите ти не спират да летят в най-различни посоки, да намират най-закътаните кътчета на душата ти, да ги разнищват и да политат отново – и то към най-неочаквани дори за теб самия дестинации на съзнанието ти – е, най-просто казано, трудно. За пръв път сядам да пиша коментар за книга и най-вероятно няма да кажа нищо, което вече не е казано, но силата, с която „РАЙ” ме разтърси, заслужава да бъде прелята върху листа и предадена на Вас.
Когато научих за "РАЙ", книгата още не беше излязла на пазара, а аз живеех в своя АД, откъсната от Града, за който се говори в романа. Спомням си, че единствената дума, която успях да изрека, след като изгледах трейлъра, бе „Потресаващо..”. Почувствах, че „РАЙ” ще бъде моето Спасение от клопката на АДА и спонтанно взех решението, че когато се върна в Града, ще чета именно „РАЙ”. Разбира се, проницателната ми майка беше усетила това и съответно когато стъпих отново в Града на 24.12.2012г., открих „РАЙ” под коледната елха. И когато се гмурнах в страниците, вече знаех, че пътуването, което ми предстои с тази книга е към моя собствен РАЙ.
Трудно се намират произведения, в която всяка една дума е до болка пропита с искреност. „РАЙ” е точно такава книга. Няма недомлъвки. Болезнено директни, думите в „РАЙ” удрят като шамари през лицето, стрелят от упор в гърдите ни и пълнят очите със сълзи, не оставяйки нищо недоизказано. „Следвай ме,” – призовава корицата на книгата, - „отивам право към сърцето ти” и ние инстинктивно се доверяваме и следваме редовете. Призив или предупреждение? Не знам, но със сигурност – истина. „РАЙ” отива право към сърцата на читателите.
С непоколебим творчески замах Радослав Гизгинджиев хвърля още с първите страници парченцата от пъзела в очите ни. И правилно разбира, че за нас тези парченца изглеждат като части от различни картини… но въпреки предупреждението, че „общото между мен, теб и тях е, че всички в този момент грешим”, и в най-смелите си предположения не можем да отгатнем това, което ще се случи. „РАЙ” държи сетивата ни изострени от корица до корица, а чувствата ни себеотдадено стават дом на всички Пеперуди, описани в книгата.
Когато няма кой друг да ни спаси, се появяват така наречените незабравими непознати, които са пуснали своите Пеперуди да летят с мисията да достигнат и докоснат други хора. Това правят хората на изкуството и авторът умело е разгърнал тази неоспорима истина. Мисията на изкуството е да изпрати послание, което да може не да  се види, а да се почувства. Защото във всеки един момент някой се нуждае от спасение. А творчеството е мостът, по който щом минеш, значи си готов да бъдеш Спасител. Съдбата вече те е избрала…  И тъй като главните герои в книгата са именно творци, ние имаме възможността не само да почувстваме написаното от Радослав Гизгинджиев, но и да чуем музиката на Калин, да разгледаме снимките във фотоапарата на Диана, да съзерцаваме картините на Силвия и Виктор, да изпитаме през погледа на Светла дарбата в думите на Калоян, да се поклащаме в ритъма на тарамбуката, по която удря Александър, и дори да погледнем небето през погледа на иначе рационалната Теодора, която търси отговорите на живота във физиката и да видим в очите ѝ птицата, за която Константин някога е разказвал на Кристина… Да гледаме през Окото на Бурята, да се запознаем с Децата на Бездната... и да отворим сърцето си, за да могат всички те да заживеят в нас, да ни покажат пътя към Рая.
Защото всеки път, когато погледна през визьора на апарата си, връщайки се в моя Град, аз ще чувствам в себе си Диана. Всеки път, когато освирепея от вдъхновение и не мога да правя нищо друго, освен да пиша, ще усещам Пеперудата на Калоян. Когато чуя звуци от пиано, ще се сещам, че може би  някой, някъде, в момента чува и свири моята Емоция, подобно на Калин. Винаги, щом видя картина, ще знам, че това, което изобразява, е истинско. Всички са истински… И когато обичам силно, ще отварям сърцето си, за да могат и други влюбени, които някога нещо е разделило, да се гледат през очите на мен и моята Любов. Това е РАЙ.
Действието се развива в рамките на 9 дни, а когато оставим книгата, имаме чувството, че цял живот познаваме и сме познавали нейните герои. И това може би е така, защото с емоциите, които изпитват, те живеят сред нас. В нас. И тук идва идеята, в която винаги съм вярвала – нашият живот не е само наш. Веднъж преплели нишката на своя живот в тази на нечий друг, ние преплитаме съдбите си. И вече сме свързани, дори никога да не се видим отново.  И дори най- самотните хора всъщност никога не са били сами. Затова не бива да се изненадваме, когато изпитваме необясними усещания – повечето не знаят, че изпитват емоциите на друг човек… Човек, който не може да понесе това, което му се случва. Така преплетени са съдбите на тези десет героя, всеки от които е пренаситен с емоция, която в нужния момент се предава на друг. Всеки, който чете „РАЙ”, също ще почувства своята нишка заплетена в техните, ще усеща техните емоции и ще им предава своите. И когато накрая картината се сглоби, всеки от нас ще намери своето място в Пъзела. Хората, с които са преплетени съдбите ни, са нашето Спасение, което ще ни отведе в РАЯ. И никога не можеш да знаеш името на своето Спасение. Нито пък ти чие Спасение си. Но си сигурен, чувстваш, че с една прегръдка можеш да спасиш няколко живота. Тогава поглеждаш през очите на своята Пеперуда, която лети над парченцата и малко по малко сглобяваш пъзела.

Кое парче от пъзела на твоя живот съм?
Скоро ще разбереш…
Всички разбираме накрая и вярваме, че няма да е прекалено късно.