Maybe self-improvement isn't the answer.
Maybe self-destruction is the answer.
Or is it?
Ето в такива дилеми ни въвлича Чък Паланюк със своя "Боен клуб". Още от първите редове ни става ясно, че похватът, на който той залага, е откровеност.
От онази, грубата и болезнена откровеност.
Тези от нас (вероятно повечето, ако не и всички), които сме гледали филма, преди да се сдобием с книгата, имаме бегла представа какво да очакваме. И представите ни биват едновременно оправдани и разбити.
Очакваме бой. И очакваме шамари.
Силни, непоколебими, истински, вдъхновени, откровени шамари.
В лицето.
Аз съм тръпчивото чувство върху бузите на Жулиета.
Изречение след изречение след изречение.
Очакваме рани, които оставят белези. И ги получаваме.
Но нямаме представа, че това, което ще получим, няма да се ограничи с болката. Ще се простре до напълно физическото усещане за инсомния.
Аз съм напрежението в слепоочията на Жулиета.
A copy of a copy of a copy.
Отново, и отново, и отново, и отново.
Будни ли сме? Спали ли сме изобщо?
Ще се чудим непрекъснато, докато сме в света на "Боен клуб".
Аз съм будното объркано съзнание на Жулиета.
We've all been raised on television to believe that one day we'd all be millionaires, and movie gods, and rock stars. But we won't. And we're slowly learning that fact. And we're very, very pissed off.
След кратко проучване на читателските мнения за книгата разбрах, че повечето ѝ читатели са вдъхновени от идеята, че едва когато нямаме какво повече да губим, сме свободни да направим всичко. Естествено, че това е така. Но аз не съм човек на крайностите и приех посланието на книгата малко по-другояче. "Боен клуб" е огледало на всяка една консуматорска същност, която се страхува от това да стане притежание на притежанията си. The things you own, they end up owning you е крясъкът за помощ, призивът за баланс. Но балансът не е да стигнеш дъното и точно тази страна на монетата, обратната, по-рядко срещаната крайност е отразена в "Боен клуб", разказана е през очите на безсънието и през същите тези очи е представена толкова лично, колкото и безпристрастно. За да ни накара да се замислим искаме ли да имаме какво да губим.
"Боен клуб" отдавна е сред любимите ми филми. Обикновено, когато прочета книга, по която преди това съм гледала филм, чувствам преживяването с филма допълнено и обогатено от книгата. В случая с "Боен клуб" книгата не само беше напълно същото изживяване по напълно нов начин, но и прочитът ѝ определено ми беше нужен, за да оценя колко добра всъщност е покъртителната екранизация.
"Боен клуб" ни изпраща на пътешествие в търсене на изхода, когато изход няма. В търсене на пътя, когато знаеш, че без значение в коя посока ще тръгнеш, ще стигнеш до края. В търсене на вътрешната ни сила, била тя в животински, човешки или механичен облик. В търсене на отговор на въпроса кои са факторите, които те определят - нещата, които притежаваш или органичната материя, която неизбежно си? Или има и трети вариант?
Къде свършва пътешествието, предстои да разберем.
Аз съм крещящото вдъхновение на Жулиета.
Тези от нас (вероятно повечето, ако не и всички), които сме гледали филма, преди да се сдобием с книгата, имаме бегла представа какво да очакваме. И представите ни биват едновременно оправдани и разбити.
Очакваме бой. И очакваме шамари.
Силни, непоколебими, истински, вдъхновени, откровени шамари.
В лицето.
Аз съм тръпчивото чувство върху бузите на Жулиета.
Изречение след изречение след изречение.
Очакваме рани, които оставят белези. И ги получаваме.
Но нямаме представа, че това, което ще получим, няма да се ограничи с болката. Ще се простре до напълно физическото усещане за инсомния.
Аз съм напрежението в слепоочията на Жулиета.
A copy of a copy of a copy.
Отново, и отново, и отново, и отново.
Будни ли сме? Спали ли сме изобщо?
Ще се чудим непрекъснато, докато сме в света на "Боен клуб".
Аз съм будното объркано съзнание на Жулиета.
We've all been raised on television to believe that one day we'd all be millionaires, and movie gods, and rock stars. But we won't. And we're slowly learning that fact. And we're very, very pissed off.
След кратко проучване на читателските мнения за книгата разбрах, че повечето ѝ читатели са вдъхновени от идеята, че едва когато нямаме какво повече да губим, сме свободни да направим всичко. Естествено, че това е така. Но аз не съм човек на крайностите и приех посланието на книгата малко по-другояче. "Боен клуб" е огледало на всяка една консуматорска същност, която се страхува от това да стане притежание на притежанията си. The things you own, they end up owning you е крясъкът за помощ, призивът за баланс. Но балансът не е да стигнеш дъното и точно тази страна на монетата, обратната, по-рядко срещаната крайност е отразена в "Боен клуб", разказана е през очите на безсънието и през същите тези очи е представена толкова лично, колкото и безпристрастно. За да ни накара да се замислим искаме ли да имаме какво да губим.
"Боен клуб" отдавна е сред любимите ми филми. Обикновено, когато прочета книга, по която преди това съм гледала филм, чувствам преживяването с филма допълнено и обогатено от книгата. В случая с "Боен клуб" книгата не само беше напълно същото изживяване по напълно нов начин, но и прочитът ѝ определено ми беше нужен, за да оценя колко добра всъщност е покъртителната екранизация.
"Боен клуб" ни изпраща на пътешествие в търсене на изхода, когато изход няма. В търсене на пътя, когато знаеш, че без значение в коя посока ще тръгнеш, ще стигнеш до края. В търсене на вътрешната ни сила, била тя в животински, човешки или механичен облик. В търсене на отговор на въпроса кои са факторите, които те определят - нещата, които притежаваш или органичната материя, която неизбежно си? Или има и трети вариант?
Къде свършва пътешествието, предстои да разберем.
Аз съм крещящото вдъхновение на Жулиета.
Не мога да обобщя "Боен клуб" от корица до корица в една блог публикация. В никакъв случай. Но това, което мога да кажа като заключение за шедьовъра на Чък Паланюк, е: изключителен стил, груба действителност, силни думи и липса на всякаква нормалност и обикновеност.
За още преживявания с дъх на хартия, можете да следите на Facebook страницата:
Няма коментари:
Публикуване на коментар