Любовта към четенето струи още от първите страници на тази книга. Точно заради тази любов към литературата не бях изненадана, че гениалната Харпър Ли е получила Пулицър за "Да убиеш присмехулник". Защото не вярвам да има човек, който е прочел тази история и не я е обикнал.
Какво означава да убиеш присмехулник? Присмехулникът е пойна птица, която имитира човешки и животински гласове. Tя гнезди в горите и по никакъв начин не пречи на хората - само пее веселите си песни, за да ги радва. Затова е грях да убиеш присмехулник.
За греховете именно се говори в "Да убиеш присмехулник" на Харпър Ли. За света, погледнат през очите на малко момиче с по-голям брат и приятел, който прекарва летните ваканции в съседска къща в техния град. За несправедливостите и за това как когато бъде извършен грях, само децата плачат.
Как се справят децата, които, докато тепърва биват възпитавани на ценности, човешки морал, поведение в обществото и коректно отношение, се сблъскват с хорската злоба, расизма и извращаването на една съдебна система, в която не Темида решава изхода от едно дело, а фактори като произход и цвят на кожата на обвиняемия и обвинителя?
Отговорът ще видим в рамките на около 300 страници, разказани от името на малката Джин-Луиза - момиче, израснало в свят на момчета, за което теми като рокли, плетива и други "женски работи" са безкрайно далечни, но затова пък обича да носи гащеризон, да си играе с брат си и приятеля си Дил в калта и да стреля с ловджийска пушка. Естествено, няма детско приятелство без мисия да се разгадае някоя мистерия, а историята за съседа Бу Редли, който никога не напуска къщата си, разпалва любопитството и фантазията на детските умове. Не може да не сте имали някой страшен съсед, само доближаването до чието жилище е било смятано за геройство от всички деца в квартала... или зловеща изоставена къща, около която се разказват куп страшни истории и в която само най-смелите се осмеляват да влязат. Иначе казано, Джин-Луиза ("Скаут", какъвто е прякорът на малката героиня) и Джем, отгледани само от баща си Атикус, водят един съвсем нормален детски живот в малко градче в Алабама.
Четейки разказите на Скаут, аз самата бях отново на 9. Невероятно е как думите са своеобразна машина на времето, с която можеш да се върнеш не само в 30-те години на миналия век, когато се развива действието в книгата, но и във времената на своето собствено детство например. Не метафорично, не - наистина бях 9-годишно момиченце с 9-годишен объркан ум и куп житейски уроци за научаване пред себе си: урокът за правилно и грешно, урокът за това какво е неправда и как трябва да се държим, когато пред очите ни се извършва такава, урокът за дискриминацията и за общественото равенство - доколко то съществува през 1936 и доколко - днес. И най-вече урокът, че всички сме част от цялото, но и всеки поотделно е личност.
Какво се случва, когато във времена, в които тъмнокожите и белите не са равнопоставени, а родителите възпитават у децата си това неравенство и го подклаждат, един адвокат, сам баща на деца, стане защитник на негър в съда, при това негър, обвинен в изнасилване на бяла жена? Можем да предположим, че децата на този човек ще станат обект на неволно вербално насилие от страна на своите връстници, а неговият живот ще се преобърне от такъв на уважаван адвокат до такъв на сочен с пръст като нарушител. Сред страниците на книгата искрено ще се ядосаме, когато в очите ни Атикус Финч ще се окаже единственият възрастен със съвест, ще се възмущаваме от поведението на останалите и от начина, по който възпитават децата си. Съвсем наивно и по детски.
Но децата са по-човечни от възрастните. Ще преглъщат, ще се вълнуват заедно с баща си, който дава всичко от себе си, за да защити невинен човек и ще плачат, когато възтържествува неправдата.
Щастлива съм, че прочетох книгата в едно красиво издание на български език от 1981г. с твърди корици, сред страниците на което от време на време се срещаха рисунки като тази, които изглеждаха точно като картинки за оцветяване и визуализираха ключови моменти. Усмихваха ме и не само засилваха вълнението, но и разпалваха въображението ми още повече.
Когато се вършат несправедливости, изглежда само децата плачат - ще каже Атикус на Скаут и Джем и ще ми докаже, че на 20 съм още дете. Защото сърцето ми блъска неспокойно в гърдите ми, а очите ми са мокри от яд. Защото Харпър Ли, или малката Джин-Луиза ми показа през своите очи една съвършено обективна, по детски истинска гледна точка и не мога да спра да си повтарям, че не е честно. Просто не е честно. Това, което се е случвало преди и през 1936г. в Америка не е честно. Това, което се случва днес в България и по целия свят - не е честно.
- Защото чух този приятел... - той кимна с глава към Дил. - Неговите инстинкти още не са загрубели. Като поотрасне малко, няма да му прилошава и няма да плаче. Може би пак ще му се чини, че нещо не е... напълно справедливо, но след няколко години вече няма да плаче.
- За какво да плача, мистър Реймънд? - мъжкото достойнство на Дил се пробуди.
- Да плачеш, когато хората измъчват други хора, без да помислят дори...
Не е честно, така както не е честно да убиеш присмехулник. Грях е да убиеш присмехулник. А така безскрупулно се прегрешава от възрастните, че се запитваме колко ли присмехулници вече са убити. Ще убият ли поредния в края на книгата?
За още преживявания с дъх на хартия, можете да следите на Facebook страницата:
Няма коментари:
Публикуване на коментар