"Der Sandmann"/"Пясъчният човек" - приказка за лека нощ с фатален край

Не мога да си придавам правото да коментирам немски класик от 18 век дори със скромното си читателско мнение - много авторитетни критици не са посмявали да се захванат с Хофман. Не си позволявам и да го препоръчвам, защото литературата в най-чистата си класическа форма просто не е за всеки.

Но пък защо да не кажа няколко думи за сюжета на неговия „Пясъчен човек“? На някои от вас той може да се стори интересен за анализиране както от литературна, така и от психологическа гледна точка. На други пък би прозвучал като странна, но увлекателна приказка за лека нощ.

Признавам – ако в даден момент от следването ми не ме бяха задължили да прочета „Пясъчният човек“, никога нямаше да се докосна до Хофман. Немската литература никога не е била любимата ми тема. Всъщност я избягвам и до ден днешен. Но се радвам, че веднъж поне се опитах да приложа наученото в училище по темата „Как се анализира литературна творба?“ за непознат текст, който се оказа добро предизвикателство, пълно с метафори, символики и интересни езикови похвати. Тях няма да разнищвам тук обаче – вместо това ще разкажа за сюжетната линия, която днес може би не звучи кой знае колко впечатляващо и уникално, но през 18 век си е била революция.

Да започнем със заглавието: кой е „Пясъчният човек“? По-запознатите от вас сигурно знаят, че “The Sandman” е западноевропейска легенда, наподобяваща нашия Сънчо. Защо се нарича „Пясъчен човек“? Защото, когато на децата им се приспи и не могат да държат повече очите си отворени, се казва, че „пясъчният човек им е хвърлил пясък в очите“. Дотук обаче с приятните асоциации между него и миличкия Сънчо. Легендата продължава така: ако децата са непослушни и не спят през нощта, Пясъчният човек идва и им взима очите. Хвана ли ви страх вече?

Книгата започва директно с три писма, които въвеждат в сюжетното действие. Първото е подписано с името Натаниел и е адресирано до човек на име Лотар. От него става ясно, че Лотар е брат на годеницата на Натаниел – Клара. Дотук добре – знаем кои ще са основните ни герои, време е да се впуснем в действието. В първото си писмо Натаниел разказва за травма от детството си, свързана с легендата за Пясъчния човек и смъртта на баща му. Когато майка му изпращала него и сестра му да спят,  тя казвала, че „идва Пясъчният човек“, и малкият Натаниел чувал стъпки по коридора. Веднъж той изтъкнал този факт пред майка си и я попитал кой е този Пясъчен човек. Тя обаче казала, че няма Пясъчен човек и това е само метафора, която използва, когато вижда, че на децата им се спи. Движен от детското си любопитство, нашият герой решил да се скрие и да види най-после мистериозната фигура на легендарния злодей. Оказало се, че стъпките по коридора принадлежали на приятел на баща му – адвокат на име Копелиус, който винаги се държал зле с децата. От скривалището си Натаниел наблюдавал как баща му и Копелиус извършват алхимичен експеримент. Разбира се, малкият нямал представа какво правят и когато чул Копелиус да изрича думата „очи“, се разпищял от уплаха. Копелиус се отнесъл грубо с уплашеното момче и дори заплашил да му извади очите, с което окончателно затвърдил в главата на Натаниел представата за себе си като за „Пясъчния човек“.

При следващото идване на Копелиус в дома на Натаниел имало експлозия, в резултат на която починал баща му. Съдът не могъл да издири Копелиус и да го подведе под отговорност за смъртния случай – въпросният бил напуснал града и изчезнал безследно.

Защо му е на Натаниел да пише подобно писмо до брата на годеницата си?  В града, където учи в момента, се появил продавач на оптика с име Копола, който много напомнял на страшния Копелиус от миналото на Натаниел. Присъствието на този човек безпокояло Натаниел, тъй като последният се чувствал длъжен да отмъсти за смъртта на баща си.

Такава една история служи за увод на книгата и дава ясна представа каква ще е темата на "Пясъчният човек". След трите писма текстът продължава под формата на художествено повествование в Аз-форма, чийто разказвач е човек, претендиращ да е познавал Натаниел. 

Но дотук не видяхте нищо революционно, нали? А ако ви кажа, че по-нататък в книгата се появява първият робот в литературната история?
След като студентската квартира на Натаниел изгаря, той се премества да живее в къщата срещу тази на своя професор Спаланцани. През прозореца си той може да наблюдава дъщерята на професора, която никога не се показва пред хора. Междувременно, убеден от годеницата си Клара, че италианецът Копола няма нищо общо с германеца Копелиус от миналото му, Натаниел вече не се страхува от продавача на оптика и дори си купува от него джобен телескоп. Много скоро, на бал, организиран от Спаланцани, Натаниел среща Олимпия - мистериозната дъщеря на професора, и, погледнал я през новия си телескоп, моментално се влюбва в нея, забравяйки за миг голямата си любов към годеницата си. За учудване на всички, Натаниел, единствен от присъстващите на бала, не може да забележи, че Олимпия може само да повтаря ограничен брой идентични движения, да се смее и да казва "Аха-аха!". През 18-ти век такава концепция е била ужасно непонятна, но днес не е трудно да си представим кукла-робот с човешки размери. Натаниел обаче изглежда не се притеснява от ограничените двигателно-речеви способности на новата си възлюбена. Той се отнася към нея като човешко същество и дори се сърди, че останалите не го правят...
На това място в книгата е удачно да си зададем въпроса: колко точно пясък в очите му е хвърлил Пясъчният човек?