"Der Historiker"/"Историкът"

Преживяването ми с „Историкът“ на Елизабет Костова не може да се обобщи – беше много противоречиво. Противоречива е и самата книга и е много важно с каква нагласа сядате да я четете. Аз я отворих без никаква. Е добре де, може би с малко страх от факта, че за пръв път от ученическите си години насам ще чета художествена литература от такова естество на немски език… Да, прочетох всичките 830 страници на немски – няма да крия, огромно предизвикателство за езиковите ми способности. След първите стотина страници, които съдържаха само пътеписи, в които действието така и не започна да се развива, бях готова да се откажа от „Историкът“. Но съм много доволна, че не го направих, защото останалите 700 се четат на един дъх и със сигурност събуждат най-разнообразни чувства - от яд до любов.

Романът е написан от първо лице от името на шестнадесетгодишно момиче, израснало без майка и с баща-историк. Действието му започва с намирането на мистериозна книга, която се оказва началото на много истории в различни времена – някои от тях – приключили, други – тепърва започващи. Поредното откриване на тази книга ще изпрати бащата на главната героиня в търсене на майка ѝ Хелън – жена с румънски корени и рождено име Елена - години след нейното изчезване.

Тук трябва да кажа, че не съм фен на фантастиката. Това не трябва да се разбира като „не чета книги, съдържащи фантастични елементи в сюжета си“, а по-скоро искам да наблегна, че никоя история не е способна да хване вниманието ми с „Жанр: Фантастика“ в описанието си. За книга, определяна като такава обаче, „Историкът“ е особено реалистична творба. Силно впечатление ми направиха многото нива, на които се развива сюжетното действие. Започваме да четем разказите в Аз-форма на главната героиня, докато не се увличаме в писмата на баща ѝ, който от своя страна се зачита в писмата на Бартоломео Роси, своя професор. Скоковете от сюжет в сюжет са резки и на места объркващи, което ги прави добро предизвикателство за мозъчните клетки. С много истории в историите и под-нива на действието в нива на действието (като например спомените на майката на Хелън, разказани отново от първо лице или книгата в книгата – „Хрониките на Захари Зограф“), „Историкът“ рисува една перфектно завършена картина на многогодишно търсене с една единствена крайна цел – Дракула. Последният е представен не като блестящ на слънцето вампир, хранещ се с девици за закуска, а като комплексна личност с намерения, мисли и цели. И ако се абстрахираме от факта, че е на няколко хиляди години и може да превръща живите в „немъртви“ с точно три ухапвания, няма да видим нищо свръхестествено в поведението му.

Обаче не Дракула беше това, което ме впечатли в книгата – самият факт, че се говори за вампири, направи погледа ми над историческата фигура на Влад Цепеш малко пренебрежителен, а и убийството му в края на книгата (за сметка на много други истории от не чак такава важност) беше малко претупано. „Историкът“ грабна сърцето ми с третата част – тази, в която се говори за България. Неповторимо и уникално по рода си преживяване е да плача в кьолнското метро върху описанията на българските нестинарски танци; да изпитвам неизмерима носталгия, четейки за българските празници в дворовете на къщите с народна музика, хорà и ръченици. Представях си отлично красотата на зелените хълмове и малката църквичка, сгушена между тях, защото това са картини, добре познати на всеки, който е пътувал из България. Да четеш за родината си в чужбина, при това текст, сътворен от чужденец и от този  текст да струи родолюбска страст, каквато не си виждал у повечето си сънародници – такава ситуация няма как да не разплаче и най-закоравелите сърца. А моето далеч не е такова.

И най-важното: точността на историята в „Историкът“ отговаря на заглавието – напълно акуратни картини на България от периодите на конфликти с Византия през Средновековието до комунистическата България с практиките си на политическо преследване на учени от агенти на „Държавна сигурност“ и характерната си неприязън към чужденци. Балканският дух е уловен и правилно представен със своите характерни особености – от хорското гостоприемство в лицето на Петър Стойчев и Тургут Бора до междукултурните различия на балканските страни една от друга в религиозен и житейски контекст. Предвид, че книгата е преведена на 28 езика е от огромно значение, че всеки чужденец, в чиито ръце попадне „Историкът“, ще добие една правилна представа както за балканското минало, така и за балканския бит.

Извън историческите подробности и фантастичните елементи, в книгата ще намерим подробно описани и житейски трепети и вълнения като първото влюбване, завръщането в родината след дълго отсъствие, срещата с отдавна изгубен любим човек и емоции от всякакво естество, добре познати на всички ни, които правят книгата още по-реална и близка до читателите. И този коктейл от емоции, стилове, възприятия, човешки истории, исторически действителности и чувства се пие на екс и с наслада. Но само в правилното време и с правилната предварителна нагласа. Така че ако сте решили да погълнете „Историкът“, бъдете сигурни, че сте подготвени за всичко. Имате ли каквито и да било конкретни очаквания, то те никога няма да бъдат оправдани.

В увода към „Историкът“ Елизабет Костова казва, че посвещава книгата на този проницателен читател, който ще почувства и възприеме тази история като нейният cri de coeur. В края на книгата можех да кажа, че аз го чух. А вие?