Път

Във фуния. Около мен - хора. Но гласовете им - далечни, далечни... Зрението ми - размазано. Дали е от сълзите в очите ми?
Прегръдки. Пожелания. Какво чувам ли? Нищо. Далечно ехо от гласове, а в главата ми други гласове крещят, блъскат се, напират да излязат. Стъпвам на ескалатора и той ме поема, повдига ме и ме отдалечава. От близките ми, от родината ми, от мен самата. И сълзите сами намират пътя навън, спускат се по лицето ми и капят на едри капки. С обигран жест ги изтривам от очите си и слагам маска.
Като в транс преминавам през рутинните проверки, качвам се в самолета и намирам седалката си. Симпатично момиче сяда до мен. И тя е тръгнала да търси съдбата си. Поглеждам в лицето й - от какво ли бяга? Няма значение. Самолетът тръгва.
Дълга, дълга обиколка на летището. Поглеждам към прозорците на залата за посрещачи. Умът ми ли си играе с мен? Струва ми се, че виждам близките ми, залепени до най-крайния прозорец. Махат ми. Сълзите отново напират в очите ми. Стискам зъби - още не. Усмихвам се в посока на прозореца - струва ми се че виждам и техните усмихнати през сълзи лица. Въртя се в кръг заедно с огромната машина. След миг самолетът се отделя от земята. Избледнява летището. Избледняват образите на близките ми, застанали до прозореца. Избледняват всички хора - превръщат се в малки точици върху черния асфалт. Избледняват ли? Или просто сълзите ми замъгляват зрението ми? Отказвам да се спирам да плача - силите ми не стигат. Тръгвам на път.
София отгоре - най-красивата картина, която може да успокои разплаканите ти очи. Малки, кристално сини езерца, Витоша, магически лилава, издигаща се като покровителка над широко разстлания град... Хора, сгради, коли - всичко изглежда толкова малко и незначително... Набираме скорост. Летя. Летя над България. Изведнъж нещо бяло, пухкаво и плътно ме обгръща и закрива гледката. Прегърнал ме е облак. В прегръдките му пътувам достатъчно дълго, за да се зарадвам, когато на места те се разкъсват, за да открият красиви картини: самотно езерце всред голо поле, кристално синьо, впечатляващо с красотата си на фона на грозната пустош; малка къщичка, сгушена между два високи баира, които я пазят от злобата на стихиите; лъкатушещ планински път, виещ се несигурно между горски дървета, описващ остри завои и неуверено разцепващ боровата зеленина... колеблив като мен. И аз така несигурно разцепвам облаците по пътя към това, което и аз самата не знам дали ще намеря...
Усмихнатата стюардеса ми подава чаша кафе. Живителният аромат ме връща към настоящето. Момичето до мен е извадило дневник с черни кожени корици и упорито драска нещо в него. Топло е. Поглеждам през прозореца - отново съм в прегръдките на бял, гъст, пухкав облак. В тях е удобно. Унасят ме. Заспивам...
Самолетът се устремява надолу. И аз се устремявам надолу. Сепвам се. Отново безмилостно разсичам облаците, за да видя уверени пътища с ясни завои, перфектно подредени дървета и сгради, чисти футболни игрища, дълъг влак, приличащ на смок, увиващ се злокобно измежду иначе изцяло зелената гора... и безброй малки точки. След известно време осъзнавам, че това са хора. Хора със съдби, мечти, стремежи... хора като мен. А какво са те за мен в този момент? Миниатюрни точки, част от космополитната картина на големия град... И аз за тях не съм нищо повече от просто една бяла диря в небето...
Изведнъж едри капки започват да се блъскат по прозореца. Кьолн! Поздрави ме с дъжд! Заговорнически скрий сълзите ми, избави ме от учудени погледи, от подигравателни усмивки и от хиляди въпроси! Докосвам земята. И отново правя кръг около летището. Но на това летище няма да видя усмивките на моите близки. Няма да видя познати лица. Няма да чуя и родната реч, защото тук съм сама. Готова ли съм да бъда сама? Може би. Не вярвайте на сълзите в очите ми...